Марджъри се опияняваше от представата, че поколения жители на селцето ще са й задължени. А само като се сетеше, че съпругът й, покойният Франк (копелето му с копеле), мислеше, че не я бива за нищо.
„О, боже! Сега пък какво прави това глупаво куче?“
— Фрекълс! Ела тук!
Едно от условията на Теди де Вер бе туристите и техните животни да вървят само по пътеката през парка и гората и да не се отклоняват към частните градини на Кингсмиър. А ето ти го сега необученото куче на самата Марджъри Пилчър, как се провира под оградата в пълно нарушение на святото правило и рови около цимента за новия павилион.
— Фрекълс!
Пренебрегвайки напълно господарката си, спрингър шпаньолът продължи да копае и да размахва опашка.
— Фрекълс! Ела тук! Веднага!
Марджъри Пилчър тръгна решително през копривака и бодливите шубраци, които оформяха естествена преграда между парка и частната земя около къщата. Подобно на повечето местни хора, Марджъри бе против идеята за издигането на павилион в имението Кингсмиър, защото го намираше за „кич“. Но официално не бе надигнала глас от страх да не подразни Теди де Вер и да не загуби трудно извоюваното право на туристите. Оказа се правилното решение. Неугледната постройка все още не беше изградена и вероятно никога нямаше да бъде — заради ужасната злополука със сина на Де Вер, а сега и прострелването на госпожа Де Вер от онзи побъркан таксиметров шофьор. Потресаваща история. Сега от великия план на Теди де Вер бе останала само грозна бетонирана дупка, която скоро щеше да бъде завладяна от буренаците. Но Фрекълс все още можеше да се възползва. Марджъри Пилчър отчаяно наблюдаваше как кучето рови около плочата, как копае с настървение, каквото не бе виждала у него досега.
— Какво правиш, глупаво куче? — Тя съдра любимата си вълнена пола, докато прехвърли единия си крак, после другия през паянтовата ограда от бодлива тел, за да се спусне към градината на имението. Нямаше дълго да я бъде в туристическото дружество, ако някой от пазачите на Кингсмиър я спипаше да навлиза в забранената територия, независимо от сериозната причина.
О, боже! Кучето носеше нещо.
Само това й липсваше — някой умрял плъх или невестулка, която да трябва да довършва с тока на обувката си. Истината бе, че споминалият се Франк Пилчър, за когото бе омъжена почти петдесет години, не й липсваше кой знае колко. Помнеше го главно с хриптящата му кашлица, която изтърпяваше със скърцане на зъби, и с дразнещия му навик да й говори посред любимото й телевизионно предаване „Въпросите на градинаря“. Въпреки траура Марджъри Пилчър бе прегърнала съдбата си на вдовица с ентусиазма на младо момиче по първата си любов. Но не можеше да му се отрече на Франк, че се справяше с убиването на животни. Може би от милосърдие Марджъри не можеше да свикне с идеята да премаже главата на живо същество. Просто не беше редно, особено след като костите им издаваха онзи ужасен пукащ и хрущящ звук…
Кучето тичаше към нея с „подарък“, стиснат между зъбите.
— Уф, Фрекълс! — Марджъри сви устни. — Каква гнусотия си ми донесъл този път?
Кучето спря пред нея и размаха опашка.
Писъкът на Марджъри Пилчър се чу чак в селото.
От устата на кучето страховито стърчеше разложена човешка ръка.
Репортерите се тълпяха около имението на Де Вер като паразити. Полицията, изпратена в Кингсмиър, явно не успяваше да ги контролира.
— Това е абсурдно — недоволстваше Теди, докато бентлито му минаваше през портала покрай светкавиците на фотоапаратите и размаханите микрофони. — Нямат ли си друга работа?
Алексия, седнала с изправен гръб и стиснати зъби, не каза нищо. Под искрящо бялата й риза цялата й лява страна бе омотана в бинтове. Лекарите й бяха предписали „Перкосет“ за болката, но хапчетата я замайваха, така че тя ги спря. В резултат примижаваше от болка на всеки завой. А преминаването през „лежащите полицаи“ беше истинска агония.