Обсъдихме идеята да предложим пари на Андрю, за да си тръгне. Аз бях против, защото мислех, че той ще откаже и че може да каже на Рокси, което само щеше да влоши отношенията ни с дъщеря ни. Вместо това решихме синът ни Майкъл да поговори с Андрю и да го предупреди. Не след дълго Андрю изчезна. Един ден не се появи на работа и с това всичко приключи. Отначало не се поинтересувах. Бях доволна, че се е разкарал. Всички бяхме доволни. Но седмиците минаваха, а Рокси ставаше все по-отчаяна. Не можа да приеме факта, че Андрю я е изоставил просто така. Тогава Теди ми призна, че е платил на Андрю, за да се махне, макар че се бяхме договорили друго. Младежът направо го бе изнудил и после си бе заминал за Австралия с чека на Теди в джоба.
Проблемът беше Рокси. Беше тийнейджърка, преживя тежка депресия и душевното й здраве на моменти беше доста нестабилно. Двамата с Теди се срещнахме с доктор Лизи Хънт, психиатъра на Рокси, за да обсъдим как да й поднесем новината за заминаването на Андрю. Според Лизи след като Рокси била изоставена от един мъж, когото е обичала, нямало да се справи с второ предателство от страна на Теди — тоест с неговата намеса. Затова тримата се споразумяхме да оставим Роксан да вярва, че аз съм тази, която е подкупила Андрю да си тръгне. По този начин отношенията между Рокси и Теди щяха да останат нормални, с надеждата, че някой ден тя ще успее да си върне доверието в мъжете и да започне нова, по-подходяща връзка.
Но нещата не се получиха както се надявахме. Вместо да погледне трезво на нещата, дъщеря ни направи опит за самоубийство. Извади късмет, че оцеля. Не би се възстановила, ако не беше силната й връзка с баща й. Така че в това отношение не съжалявам, че я излъгах. Но през следващите осем години от живота си, допреди няколко седмици, Роксан не спря да ме мрази, защото вярваше, че съм го направила аз. Беше трудно.
Знам, че Теди казва истината, че е платил на Андрю. Първо, защото е много почтен. Но също и защото Андрю осребри чека, който му е дал Теди — парите бяха изтеглени от сметката ни. Двамата с Теди знаехме, че Андрю Бийзли живее някъде в Австралия. Нямам представа как и кога е умрял, нито пък имам обяснение как така е погребан в Кингсмиър. Категорично заявявам, че нямам нищо общо с неговата смърт, нито със заравянето на останките му.
Главен полицай Редмейн беше чел хиляди свидетелски показания. Гордееше се с инстинкта си, със способността си да чете между редовете на полуистините, които изричаха хората. Но този случай беше труден.
Като претегли фактите, Сирил Редмейн реши, че не може да се съгласи с главен инспектор Гари Уилмот. Беше склонен да вярва на версията на вътрешния министър. Но имаше някакво несъответствие. Ясно му беше, че една любяща майка и съпруга ще направи жертвите, които госпожа Де Вер твърдеше, че е правила, и че е поела вината за действията на съпруга си. Въпреки това в обществения й живот, и особено напоследък след инцидента с Майкъл, тя се бе прочула с това, че е студен и отчужден родител.
Човек обаче не можеше да бъде задържан поради такова обвинение. Психиатърката поддържаше версията на Алексия. Нямаше съмнение, че щом съпругът й проговори, ще каже съвсем същото. Единствените двама души, които биха могли да оборят тази версия за събитията, бяха Майкъл, синът на Де Вер, също участвал в обсъждането на Андрю Бийзли и сестра му, и… самият Бийзли.
Единият от тях беше в кома.
Другият беше мъртъв.
Нещо в това перфектно подреждане на обстоятелствата никак не допадаше на главен полицай Сирил Редмейн. Но той овладя вътрешното си чувство. В крайна сметка значение имаха единствено фактите.
Фактите показваха, че Гари Уилмот няма нищо сериозно срещу Алексия де Вер. Колкото по-скоро я освободяха, толкова по-добре.
В шест вечерта въодушевени репортери се бяха събрали пред полицейското управление на Оксфорд и окупираха улиците като тенис фенове преди финалите на Уимбълдън. Дълга редица телевизионни екипи, английски и чужди, се беше опънала чак до Крайстчърч Медоус.
За тяхно разочарование и за облекчение на главен полицай Редмейн вътрешният министър излезе през странична врата. На задната седалка на рейндж роувъра със затъмнени стъкла сър Едуард Манинг чакаше невъзмутимо и съвършено професионално както винаги.