— Към Лондон, предполагам, госпожо министър? Обещах на Номер десет, че ще се обадим от колата. Разбираемо, премиерът няма търпение да разговаря лично с вас. Междувременно си позволих волността да подготвя предварително изявление.
— Благодаря, Едуард. Но се опасявам, че всичко това ще трябва да почака. Ще отида в болницата да видя Рокси. После трябва да разбера какво става с Теди. Още го разпитват. Можеш ли да повярваш?
— Е, госпожо министър, аз…
— Ясно чух гласа на Ангъс Грей в коридора, така че поне е бил достатъчно разумен да се обади на адвоката си. Но искам да го пуснат, възможно най-скоро. Онзи мизерник Уилмот явно се е втурнал в някаква класова война. Цели се в Теди от момента, в който се прибрахме.
— Дори така да е, госпожо министър…
— Когато всичко това приключи, ще поискам главата му на поднос.
Сър Едуард Манинг се отказа да я вразумява. Алексия трепереше — дали от гняв, или от шока от събитията през последните дванайсет часа, не можеше да каже. Скоро, молеше се той, щеше да работи за друг вътрешен министър и трудностите му да разчита настроенията на Алексия щяха да приключат. Сър Едуард Манинг не беше чувал Сергей Милеску от седмици. Осмеляваше се да си мисли, че кошмарът може и да е приключил — че сега, със забъркването на Алексия в такъв обществен скандал, мистериозните господари на Сергей вече няма да искат нищо допълнително, никаква информация от него. Но тлеещото съмнение продължаваше да хвърля сянка върху всяка минута, подобно на злокачествен тумор, който може да се възобнови всеки момент.
Колата със затъмнени стъкла пое по улицата покрай насъбралите се журналисти.
— Добре, госпожо министър. Значи към болницата. Но трябва пътьом да се отбием при Хенри Уитман. Правителството ще трябва да излезе с някакво официално изявление пред медиите преди утре сутрин.
Алексия се загледа през прозореца.
— Не се безпокой, Едуард. До утре сутрин това ще приключи.
— Госпожо министър?
— Семейството ми има нужда от мен. Ще подам оставка.
Сър Едуард Манинг направи неистово усилие да не се разридае от облекчение.
Лекарят беше мил и безупречно любезен. Но също и непреклонен.
— Няма абсолютно никакъв начин да ви разреша да я видите, госпожо Де Вер.
— Но аз съм й майка.
— Знам това.
— Тя мисли, че съм направила нещо ужасно. Точно това е причината за състоянието й. Но греши. Трябва да знае истината.
— Роксан никак не е добре, госпожо Де Вер. Преживяла е психически срив. Преди всичко се нуждае от почивка и спокойствие, и да избягва нови стресове.
— И това съм аз, така ли? Сведена съм до източник на стрес?
— Опасявам се, че да.
— А истината да върви по дяволите, така ли?
Беше разгневена, но не на лекаря. Точно нейните лъжи бяха докарали нея и семейството й до тук, неволно или нарочно.
Като се върна в колата, първият й въпрос беше:
— Някакви новини от Теди?
— Не, госпожо министър. Още не.
— Тогава върнете ме в Лондон.
— Разбира се, госпожо министър.
— И спри да ме наричаш така! Вече ти казах, че ще подам оставка. Всъщност дай ми телефона. Ще го направя още сега.
Сър Едуард Манинг я погледна разтревожено.
— Сигурна ли сте, че това е разумно?
— Просто прави каквото ти казвам!
— Не искам да ви противореча, госпожо ми… Алексия. Но в момента сте превъзбудена. Няма ли да е по-добре да говорите с премиера, когато се успокоите?
— Не съм превъзбудена! — изкрещя Алексия. И съвсем неочаквано избухна в сълзи.
През следващите двайсет и четири часа сър Едуард Манинг взе нещата в свои ръце. Вместо да закара Алексия в Чейни Уок, където я очакваха множество репортери, той я настани в хотел „Блейкс“ в Южен Кенсингтън и я накара да си легне със силно сънотворно. Когато се събуди, малко замаяна, но напълно отпочинала, вече бе станало обяд.
— Премиерът прояви голямо разбиране — каза й сър Едуард по време на късната закуска от кроасани и силно черно кафе. — Очаква да се обадите днес следобед. Съставих официално писмо за оставката. Когато сте готова, моля да го погледнете.
— Благодаря. — Алексия взе листа с благодарност. — Съжалявам, ако съм била груба с теб вчера, Едуард.