— Не бива да обвиняваме с лека ръка.
— Аз не обвинявам с лека ръка. Просто казвам, че…
— Недей! Не казвай нищо! Какво знаеш пък ти, по дяволите! Та ти дори не беше там.
Чарлз Бреймар Мърфи усети, че работата отива на бой, прегърна приятеля си през рамо и го дръпна настрани:
— Успокой се, Дон. Ела да глътнем въздух.
Щом излязоха, Ан Филдинг, едно от по-кротките момичета, се обади:
— Какво значи „успокой се“? Момчето е мъртво. Нямаше да се удави в толкова плитка и спокойна вода, ако някой не си беше зарязал работата. И то за доста дълго.
— Разбирам какво е разсеяло Били — добави едно от момчетата. — Бикините на Тони са си истинска покана.
— Моля ви се, говорим за Тони Джилети — обади се злобно Мери Лу Паркър. — С нея не трябва покана. Обслужването е по реда на пристигането.
Всички се разсмяха.
— Шшшт — прекъсна ги Ан Филдинг и погледна през прозореца. — Идват.
Вратата на администрацията се отвори. Полицията разпитваше вътре Тони и Били от цели три часа. Първа излезе Тони. Единият от униформените полицаи я подкрепяше. Отдалеч личеше колко поразен е от нея младият офицер — придържаше я през кръста покровителствено и й се усмихваше успокояващо на път към бунгалото й.
— Е, не личи да е прекалено загазила — отбеляза язвително Мери Лу Паркър.
След минута излезе и Били Хамлин. Цивилният инспектор и единият от униформените полицаи го поведоха към патрулната кола. Докато той се качваше на задната седалка, младежите в столовата забелязаха, че зад гърба му проблесна нещо сребристо.
— Сложили са му белезници! — възкликна Ан Филдинг. — Господи! Мислите ли, че е арестуван?
— Е, не мисля, че го водят на парти — отбеляза едно момче.
Истината бе, че никое от момчетата в Кемп Уилямс не харесваше особено Били Хамлин. Синът на дърводелеца бе прекалено популярен сред момичетата за техния вкус. А колкото до момичетата — макар да се задяваха с него заради чара и привлекателната му външност, — те възприемаха Били като аутсайдер, като обект на любопитство, с който можеха да се забавляват, да му се порадват, но никога като равен. За чувствителни на тази тема хора класовото разделение в столовата на Кемп Уилямс би изглеждало потресаващо.
— Какво сте проточили шии на прозореца като стадо гъски? — Властният глас на Марта Креймър изгърмя в залата като сирена за въздушна тревога и всички подскочиха.
— Ако не греша, утре сте на работа — добави тя.
— Да, госпожо Креймър.
— Жизненоважно е лагерният живот да продължи по нормален начин заради останалите деца.
Само Мери Лу Паркър се осмели да се обади:
— Но, госпожо Креймър, Били Хамлин…
— … няма полза от празни приказки — сряза я Дъртата. — Надявам се, няма нужда да ви напомням, че едно дете е мъртво. Това не е забавление, госпожице Паркър. Това е трагедия. Сега всички по бунгалата. Гасим лампите в единайсет.
5.
Около Тони Джилети имаше вода. Морска вода. Непрогледна тъмнина, студ, а прогизналите й дрехи бяха залепнали по кожата като водорасли. Постепенно тя осъзна: „Аз съм в пещера“. Водата се покачваше бавно, но сигурно и всяка следваща вълна прииждаше все по-висока.
Пляс. Пляс. Пляс.
В непрогледната тъмнина Тони заопипва стените и отчаяно затърси изход. Как изобщо се бе озовала тук? Дали някой не я бе довел тук, за да я накаже? Не можеше да си спомни. Но щом има вход, значи има и изход. Просто трябваше да го намери, и то бързо.
Водата вече беше до раменете й.
До ушите й.
ПОМОЩ!
Виковете на Тони отекваха от стените на пещерата. Нечути. Самотни.
Водата влизаше в устата й — солена, давеща. Стичаше се надолу към дробовете й и я оставяше без дъх, бавно я давеше. Не можеше да диша!
Помощ!
— Госпожице Тони. Госпожице Тони! Успокойте се.
Тони седна в леглото, задъхваше се. В очите й се четеше див ужас… нощницата й бе мокра от пот.
— Кармен?
Испанката, домашна помощница на семейство Джилети, закима успокоително.
— Si, госпожице Тони. Успокойте се. Просто сънувате. Няма страшно.
Тони се отпусна върху възглавниците.
Не се давеше.
Не беше в Кемп Уилямс.
Беше в собствената си спалня, у дома в Ню Джърси.