— Не го мислете, госпожо министър. Напълно ви разбирам.
— А Теди? Върнал ли се е в Кингсмиър? Знае ли къде съм?
— О, да. За съжаление той все още е задържан от полицията.
Алексия се облещи.
— Държали са го цяла нощ?
— Изглежда, да.
— На какво основание?
— Допълнителни разпити, предполагам. Уговорил съм ви среща с Ангъс Грей в два и половина следобед. В неговия кабинет на Грейс Ин Роуд. Опитах да го поканя тук, но господин Грей има заседание в съда в четири, после отива направо в Оксфорд да се срещне с Теди, така че беше невъзможно.
— Това е чудесно, Едуард, благодаря ти много. — Алексия се зарадва на новината. Изпита невероятно облекчение, че ще види Ангъс. Ангъс щеше да знае какво трябва да се направи. — А в болницата? — попита тя. — Предполагам не си имал възможност да…
— Обадих се и в двете болници и се поинтересувах за Рокси и за Майкъл.
Алексия го погледна с надежда.
— Няма промяна, опасявам се.
Лицето й помръкна.
„Изглежда уязвима тази сутрин — помисли сър Едуард Манинг. — Крехка. Само ако избирателите и колегите й можеха да я видят от тази страна. Как се притеснява повече за децата и съпруга си, отколкото от факта, че слага край на политическата си кариера“.
Но вече беше прекалено късно. Алексия бе загубила политическата си кариера. А сър Едуард Манинг щеше да си върне живота.
Кабинетът на Ангъс Грей, кралски адвокат, лъхаше на власт и авторитет като състезателен кон — на пот. От дъбовата ламперия по стените до снимките от ветроходния клуб на Оксфордския университет и автографите от различни величия на консерваторите, отрупали бюрото му — всичко в тази стая подсказваше, че той принадлежи към елита.
Самият Ангъс Грей беше стегнат и привлекателен мъж малко над шейсетте, със сребриста коса и лек тен от последната си почивка на Италианската Ривиера. Очите му бяха яркосини и вторачени в Алексия.
— Милото ми момиче. Изглеждаш уморена. Как са ребрата ти?
— Добре — отвърна Алексия. Покрай всичко случващо се не й оставаше време да мисли за болката от раната.
— Браво. Е, трябва да си пазиш силите. Джоан, би ли донесла чай на госпожа Де Вер? И парче „Батенберг“.
Алексия потъна в коженото честърфийлдско канапе и затвори очи за миг.
— Сър Едуард Манинг ми каза, че си подала оставка. — Ангъс познаваше Алексия от много време и можеше да си позволи подобна прямота.
Тя кимна.
— Ще съобщят утре сутрин. Макар че ако се заслушаш внимателно, може да чуеш как министърът на търговията и индустрията потрива самодоволно ръце.
Ангъс се усмихна.
— Не мога да продължа. Свършена съм като политик. А дори и да не бях, прекалено много неща се случват у дома.
— Напълно те разбирам.
— Първо Майкъл, а сега и това. Андрю Бийзли, мъртъв. Точно когато си мислех, че не би могъл да причини повече неприятности на семейството ми! Роксан направо е разбита, обвинява мен. Какво става, Ангъс?! Светът се побърка. Поне моят.
— Най-добре да се захванем с нещата едно по едно — разумно предложи той. — Да поговорим за Теди.
— Да. Защо още не са го освободили? Никой нищо не ми казва.
— Не мисля, че има нещо съществено, за което да се тревожим. Бях с него до единайсет снощи и отново тази сутрин по време на двучасовия разпит. Той призна, че преди години е предложил пари на момчето, за да се върне в Австралия, така че показанията ви напълно съвпадат.
— Защото не са измислени — отвърна Алексия. — Той заподозрян ли е?
— Да — категорично отговори адвокатът. — Имаш ли новини от Роксан?
Алексия се изхлузи надолу в креслото, разгромена.
— Не. Не ми позволяват да я видя. Какво ще правя, Ангъс? Чувствам се напълно изгубена.
Ангъс Грей се наведе над бюрото.
— Постарай се да не изпадаш в паника. Гледай на всичко рационално. Роксан е на сигурно място, получава необходимата помощ. А колкото до Теди, неприятно е, но е нормално за това положение. Младежът е бил убит, нали така? И е заровен във вашата земя. Според вашите самопризнания двамата с Теди сте искали да се отървете от него. Съвсем нормално е полицията да заподозре първо семейството ви.
— Може да е нормално, но вече не чак толкова.
— Ами Майкъл?
Алексия замръзна.