Сър Едуард Манинг бутна вратата на банята. Ако Сергей бе напуснал града, би трябвало да си е взел и тоалетните принадлежности. Може и да беше долнопробен мръсник, но хигиената му беше безупречна.
Ваната беше на по-високо ниво, повдигната на нещо като мраморен постамент. Първото, което забеляза сър Едуард Манинг, бе, че тя прелива.
Второто нещо — че не беше вода.
А кръв.
Тялото на Сергей Милеску лежеше неестествено във водата, разпрано през средата като заклано прасе. Беше изкормен.
Сър Едуард Манинг се обърна и побягна.
Беше светъл следобед. Алексия излезе от кабинета на адвоката и тръгна по Грейс Ин Роуд, без да знае накъде и защо. Когато Теди беше до нея, се чувстваше силна, способна, устойчива. Без него и без политическата си кариера беше изгубена, без посока, ставаше уязвима и безпомощна като перце на вятъра.
„Страх ме е“.
Тази мисъл я потресе и тя спря. Част от нея искаше да се втурне обратно към кабинета на Ангъс Грей и да слуша уверенията му, че Теди ще бъде освободен вечерта, че всичко ще е наред. Полицията можеше да го задържи само за четирийсет и осем часа, освен ако не му повдигнеха обвинение. Но Ангъс сигурно вече бе тръгнал към съда.
Можеше да се върне в Оксфорд и да изчака новините, но къде да отседне? Мисълта за още една нощ в хотел я потискаше. „Не мога да продължавам да бягам“. Но не можеше и да се прибере в дома си, не и след оставката, която щеше да бъде обявена на следващия ден. Кингсмиър все още беше място на престъпление и щеше да е окупирано от полиция и репортери още доста време. Чейни Уок беше най-подходящото място, но то също бе оградено от журналисти, които чакаха новината за оставката й като вълци, налитащи на прясно месо. „Още не мога да се изправя насреща им. Не и сама. Не и без Теди“.
— Извинете.
Една невидима ръка я потупа по рамото и я накара да подскочи.
— Какво? Какво искате?
Ръката беше на жена. Тя гледаше Алексия с любопитство.
— Телефонът ви звъни.
В някакъв унес Алексия извади телефона от чантата си.
— Ало?
Гласът на Луси Майър сякаш идваше от друга планета.
— Алексия? Слава богу, че вдигна. Какво става там при вас? Чухме нещо по новините, за някакво убийство в Кингсмиър, но Съмър не казва нищо. Вярно ли е?
— Вярно е — потвърди Алексия. — Откриха труп. На Андрю, любимия на Рокси.
— Не може да бъде!
— Знам. Безумно е, Лус. Полицията още разпитва Теди.
— Но те едва ли мислят, че Теди…
— Не знам какво мислят. Аз подадох оставка.
— О, Алексия, не! Не можеш да го направиш.
— Трябваше. Рокси се срина. Аз наистина… не мога дори да ти опиша колко ужасно е положението… — Гласът й се прекърши. Като осъзна, че минувачите я зяпат, Алексия сви по една алея. — Не знам какво да правя. Не знам къде да отида.
— Аз знам — моментално отвърна Луси. — Ела тук.
Алексия си представи Луси в кухнята й в Мартас Винярд, с престилка на кръста и ръце, побелели от брашно. Как копнееше за тази пълнота, за тази нормалност, за тази сигурност, за предсказуемия живот в какавида, какъвто бе животът на Луси Майър. Живот без амбиция, без риск, без трагедия.
— Толкова си мила…
— Не съм мила — увери я Луси. — Говоря сериозно. Ела тук. Трябва да се възстановиш. Само преди седмица беше простреляна, за бога! Не си свръх жена.
— Знам — тъжно каза Алексия.
— Тогава го направи. Скачай на самолета. Скрий се от бурята тук — на сигурно и далечно място. Съмър каза, че си имала такива намерения.
— Имах. Но това беше преди.
„Защо й отказвам? Какво ми става? Нали тъкмо това исках. Тъкмо това ми трябваше — да се откъсна надалеч. Трябва да отида на сигурно място“.
— Не мога. Благодаря за предложението, но Теди още е в Оксфорд, разпитват го, а Роксан е в ужасно състояние. — Едно настоятелно бип, бип по линията й подсказа, че някой друг се опитва да се свърже с нея. — Може да е от болницата — обясни Алексия. — Или Теди. Трябва да затварям.
С безкрайно съжаление прекъсна разговора с Луси Майър и каза:
— Ало?
— Още ли си наблизо? — Ангъс Грей явно бе силно притеснен.
— Да. Мислех, че си в съда.
— Трябваше да бъда. Ще отида след пет минути. Но току-що ми се обадиха от полицията.
— О, слава Богу! Пуснали са го. Към Кингсмиър ли е тръгнал?