— Страхувам се, че не, Алексия.
— Тогава какво?
— Теди е обвинен в убийство.
За момент Алексия залитна като поразена от гръм и се облегна на близката стена. Но бързо се овладя.
— Това е невъзможно. Абсурдно. Нали ти самия твърдеше, че нямат улики.
— За съжаление не им трябват улики — каза Агнъс Грей. — Вече не. Теди е направил пълни самопризнания.
32.
Стаята приличаше по-скоро на офис, отколкото на затворническа килия. Теди седеше зад бюрото с изпънати напред крака, сякаш беше у дома пред камината, а Алексия нервно крачеше напред-назад.
Всичко се бе развило много бързо. Докато Алексия и Ангъс Грей пристигнат в Оксфорд. Теди вече бе задържан за постоянно. След по-малко от час щеше да бъде прехвърлен в охраняваното крило на Оксфордския затвор.
Алексия попита:
— Вярно ли е?
— Кое дали е вярно, скъпа?
— Ти ли уби Андрю?
Имаше чувството, че разговаря с непознат. Сякаш това бе някакъв ужасен странен сън и щеше да се събуди всеки миг.
— Да — спокойно отвърна Теди. — Някой трябваше да го направи. Нямах намерение да признавам, но се наложи. Този противен човек Уилмот стискаше като куче кокал. Ако бях продължил да мълча, това само би удължило агонията. Не ми се искаше да се спекулира повече от нужното с фамилното име. По-добре да приключим още сега.
Алексия се хвана за главата. „Това не може да е истина!“
— Би ли ни разказал точно какво се случи, Теди? — попита Ангъс Грей.
— Разбира се. — Теди се усмихна сякаш щеше да разказва анекдот. — Отидох да се срещна с Бийзли в Гарик, както бях казал на Алексия. Предложих му пари, за да си замине за Австралия.
Алексия кимна.
— Той взе парите. Лично проверих сметката. Чекът беше осребрен.
— Точно така, скъпа.
— И замина за Австралия.
— Да, замина. Явно някакво угризение на съвестта му е взело надмощие, защото след около месец, мътните го взели, малкото лайно се върна. Ясно си го спомням. Бях на гара Падингтън, чаках влака, когато някой ме потупа по рамото. Обърнах се и ето ти го, като пет пари в кесия. Бийзли. Каза ми, че е променил решението си, че обича Рокси и иска да върне тристате бона.
— После какво стана? — попита Ангъс Грей.
— Е, очевидно, бях смаян. Трябваше бързо да взема решение. Той говореше за женитба с Рокси. Ясно е, че не можех да го допусна.
— Но защо не? Той се е върнал, Теди! — каза Алексия със сълзи в очите.
Изражението на Теди помръкна.
— Върнал се е за повече пари — нали това имаш предвид. Знаел е, че ние никога няма да я лишим от наследство. Че ако се ожени за нея, ще бъде уреден до живот. Освен това, скъпа, бъди разумна. Та той беше само някакъв си треньор по тенис! Изобщо не беше подходяща партия за една Де Вер.
Алексия не можеше да повярва на ушите си. Мъжът насреща й изглеждаше като Теди. Говореше като Теди. Но онова, което обясняваше — че е убил човек от снобизъм, — това не беше Теди де Вер, когото тя познаваше. Когото си мислеше, че познава.
Теди продължи:
— Поканих го да дойде да говорим на следващия ден в Кингсмиър. Да постреляме и да обсъдим положението.
— Възнамеряваше ли да го убиеш? — директно попита Ангъс.
— Да. Притеснявах се, че може да не успея. Не знаех със сигурност дали бих могъл…
— Дали би могъл да го застреляш? — прошепна Алексия.
— Да. Но се оказа по-лесно, отколкото си представях. Такъв нахалник! Опитваше се да се прави на голяма работа, обясняваше ми, че ще се ожени за Роксан с или без моето съгласие, че с нищо не съм можел да го спра. Само да го беше чула, Алексия! Ако някой си е заслужавал съдбата, това е проклетият Андрю Бийзли.
Ангъс и Алексия се спогледаха ужасени. Никой от тях не бе виждал досега Теди в такава светлина. Той разказваше случилото се без капка угризение.
— Какво се случи, след като го простреля? — спокойно попита Ангъс. Като правен съветник на Теди той трябваше да знае всички факти, колкото и потресаващи да бяха.
— Нищо не се случи — каза Теди. — Тъкмо това му беше хубавото. Изкопах дупка, погребах го, и край. Известно време чаках полицията или семейството му да почукат на вратата ни. Но нищо не последва.
Алексия отклони поглед. Спомни си времето, много отдавна, когато тя също бе чакала възмездието, правосъдието, което така и не дойде. Дори сега, като мислеше за това, настръхваше, страх разяждаше стомаха й и засядаше като топка в гърдите й. „Как не съм забелязала това у Теди? Как съм пропуснала признаците?“