Съмър погали ръката на Майкъл и прошепна:
— Обичам те. Но семейството ти е лудо. Ти го знаеш, нали?
— Не всички все пак.
Алексия стоеше на вратата. Слаба, прегърбена, облечена в широки панталони и бяла жилетка; дрехите й висяха като пера на умираща птица. Обикновено съвършено направената й коса сега бе разчорлена, очите й бяха хлътнали и в тях се четеше страдание. Съмър можеше да я опише само с една дума, каквато преди никога не би употребила за нея: крехка.
— Изглеждаш ужасно.
— Благодаря, Съмър.
— Не! Имах предвид… извинявай. Не се изразих правилно. — Съмър се изчерви. — Моля те, седни.
— Не те ли притеснявам?
— Никак. — Съмър пусна ръката на Майкъл, а Алексия я хвана и почна да прави кръгчета с палеца си по дланта му. После попита:
— Някаква промяна?
Съмър поклати глава.
Известно време мълчаха. После Съмър се обади:
— Мама каза, че ще летиш до Винярд. Да се откъснеш за малко.
Алексия кимна.
— Да. Не мога да остана тук. Пресата няма да ме остави нито за минута. — Загледа безжизненото тяло на сина си. — Мислиш ли, че ни чува?
— Не знам. Казват, че не. Понякога имам чувството, че чува, но… не знам. — Съмър си пое дълбоко дъх. — Чух, че са повдигнали обвинение на Теди.
— Да. Прилича на сапунена опера, нали? — Алексия се изкиска не на място, превъзбудена от изтощение. — Освен че героите и политиците са действителни лица. Андрю Бийзли наистина е мъртъв. Майкъл наистина лежи тук. Теди наистина е в затвора. Чу ли, че направи самопризнания?
— Чух.
— Никога не съм харесвала Андрю. Но не бях осъзнала колко много го ненавижда Теди. Да разстреля човек съвсем хладнокръвно, просто така. — Тя поклати недоумяващо глава. — Това не е мъжът, за когото се омъжих. Не мога да разбера смисъла на това.
Съмър замислено каза:
— Мисля, че има смисъл. Но не този, който бихме искали да признаем. Не го защитавам, но го разбирам. Хората правят какви ли не лудости от любов.
Алексия се усмихна вяло.
— Ти си умно момиче. Разбирам защо Майкъл се влюби в теб.
— Аз имах погрешно мнение за теб, Алексия — призна Съмър. — Не знаех за Теди и Андрю, нито че ти си поела вината и така Рокси не е намразила баща си.
— От къде би могла да знаеш? — мило каза Алексия. — Никой не знаеше. Тъкмо там е проблемът.
— Мисля, че не съм способна на такова себеотрицание.
— Идваш тук всеки ден, нали? Това малко себеотрицание ли е? Това е повече, отколкото успях да направя аз. А съм му майка.
— Ти имаше важна работа. Не можеше да я оставиш.
— Можех и трябваше. Но каквото било — било. Иронията е, че сега, след като вече си подадох оставката, изобщо не ме интересува. Колко странно, че трябва да се случат толкова ужасни, потресаващи неща, за да ни накарат да видим важното в живота.
Съмър кимна. Алексия не откъсваше поглед от Майкъл.
— Теди мисли, че вероятно Майкъл е открил тялото на Андрю и го е заровил отново, при строежа на павилиона. Мълчал е, за да ме предпази… — Тя изхлипа сподавено. — Това е било „тайната“, за която ти е споменал. Синът ми катастрофира с мотора, убеден, че аз съм убила Андрю Бийзли.
— Не може да сме сигурни, Алексия.
— Не стига, че Рокси мислеше всичко най-лошо за мен толкова години. Но поне ще имам шанс да оправя нещата с нея, най-сетне. Майкъл може и да не се събуди никога. Може би никога няма да успея да му кажа истината.
Съмър я прегърна. Усещаше ребрата на Алексия като плочици на ксилофон.
— Ще се събуди. Сигурна съм. Ще те оставя за малко.
Останала сама със сина си, Алексия заговори. Мислеше, че ще се чувства неловко, глупаво, но сега, след като беше тук, откри, че тишината я успокоява. Присъствието на Майкъл й беше достатъчно.
— Толкова много тайни, миличък. Толкова много лъжи. И всичко започнах аз! Мислех, че мога да избягам от миналото, от грешките си. Но няма измъкване.
Машината до леглото на Майкъл напълни дробовете му с въздух, после ги изпразни. Лекото ритмично свистене изпълваше тишината като прибой.
— Толкова отчаяно, отчаяно съжалявам, Майкъл. Моля те да ми простиш.