Майкъл де Вер не можеше да отговори на майка си.
Просто лежеше, безжизнен като труп.
Четвърта част
34.
Пролетта в Мартас Винярд закъсня. Докато останалата част от Масачузетс потъна в зарево от цветове и ухания още с настъпването на март, зимата на носа и островите се бе вкопчила в живота като столетник. Дълго след като се стопи и последният сняг, на Мартас Винярд продължиха да вилнеят люти канадски ветрове. Всяка иглика или нарцис, които дръзнеха да надникнат изпод почвата, биваха помитани в небитието заради лекомислието си. Жителите на островите продължаваха да си носят ръкавиците, шаловете и ушанките. Когато в началото на май най-сетне настъпи дългоочакваното затопляне, настана повсеместна еуфория.
Алексия де Вер се чувстваше специално облагодетелствана от късната смяна на сезоните. За разлика от приятелката си Луси Майър, Алексия нямаше нищо против продължителната зима. В известен смисъл суровият студ и натрупалият сняг й предоставяха допълнителна закрила срещу жестокия свят извън островите — света, от който Алексия бягаше и се криеше. Същевременно новото пролетно начало сякаш съвпадна с усещането за възраждане в душата й.
Физически се беше възстановила напълно от нападението на Гилбърт Дрейк. Малък двусантиметров белег на мястото, където бе проникнал куршумът, единствено напомняше, че е имало такъв инцидент. По-дълбоки се оказаха емоционалните поражения. Цели глави, при това най-важните, от живота на Алексия бяха приключили. Политическата й кариера, бракът й, поне във вида, в който го познаваше. Теди беше зад решетките в Оксфорд и очакваше присъдата си — заради съкращенията в английската съдебна система делата се бавеха и процесът Короната срещу Де Вер нямаше да се гледа преди лятото.
Отношенията между Алексия и Теди си оставаха сърдечни, дори топли. Пишеха си писма, в които споделяха за времето, градината, затворническото ежедневие на Теди, но никога не споменаваха Андрю Бийзли, Били Хамлин или някоя от „трудните“ теми. И без това нямаше какво повече да си кажат по тези въпроси — нищо нямаше да помогне. Връщането към стария им начин на съществуване, изглежда, беше най-лесният и най-безопасният път към оцеляването им. Алексия отдавна бе решила, че остава до Теди. Той бе опазил тайната й предано повече от четирийсет години. Сега беше неин ред да му върне жеста. Заминаването й помогна да се откъсне емоционално, да заглуши мислите си за Били Хамлин и Андрю Бийзли и за всичко останало и да се фокусира върху настоящето. Опитваше се да не мисли за миналото, нито за бъдещето, макар да знаеше, че Теди ще остане в затвора много дълго, и тази мисъл я плашеше.
„От сега нататък аз ще трябва да съм скалата. Да съградя отново собствен живот. Да започна отначало. Правила съм го и преди, ще го направя и сега“.
Най-тежката част бяха децата. Майкъл вече бе преместен в специализирано интензивно отделение в Лондон. Лекарите бяха много внимателни с Алексия, но тя знаеше какво означава това преместване: Майкъл никога нямаше да се подобри. Вече нямаше надежда. Знаеше, че в даден момент трябва да погледне фактите в очите и да изключи животоподдържащите машини. Но не сега. Още не. Не беше готова. А трябваше да се погрижи и за чувствата на Съмър Майър.
Междувременно цяла кохорта психиатри бдяха над живота на Рокси и напълно я изолираха от Алексия. Явно Рокси живееше в дом за специализирани грижи, някъде в западната част на Англия. Но й беше абсолютно забранено да я посещава, дори да знае местонахождението й, по предписание на психиатрите.
„Аз съм я родила! — искаше да крещи Алексия. — Аз я обичам. Кои, по дяволите, сте вие, че да ми казвате дали мога да виждам собственото си дете?“ Но осъзнаваше, че Рокси не е дете и че сама е настояла за тази забрана. Може би един период на изолация щеше да й помогне да се възстанови. Но много я болеше, като жива рана, която нито разстоянието, нито времето можеха да излекуват.
Междувременно мълчанието от партньорите й в политическия живот беше оглушително. Не бе разговаряла с Хенри Уитман от деня, в който бе подала оставка, никой от колегите й в кабинета и в парламента не й се бе обадил да я попита как е. Едуард, милият Едуард й бе изпратил няколко имейла с клюки. И толкоз. След двайсет години, отдадени в служба на консервативната партия, тази пълна забрава би трябвало да е много болезнена. Но всъщност не беше. Тъкмо обратно — донесе й освобождение.
Може би въпреки онова, което бе изповядала пред Майкъл, все пак този път щеше да се отърси от миналото. Да се съгради отново, да започне от нищото и да стигне далеч.