Този път, изглежда, миналото й искаше да я остави на мира.
Луси Майър наблюдаваше Алексия, докато тя се взираше в екрана на компютъра. Само преди няколко месеца мислеше, че е загубила приятелката си завинаги. Че някакъв луд таксиметров шофьор ще й отнеме един от най-важните хора в живота й. Но Алексия оцеля. Беше се съвзела и бе дошла при нея, където тя щеше да я държи под око.
— Сигурно няма да ми кажеш? — каза Луси през залък кейк.
— Какво да ти кажа? — попита Алексия, без да откъсва поглед от екрана.
Луси се бе отбила уж да поиска назаем гребло за градината и остана за кафе. Алексия пък с нетърпение я чакаше да си тръгне.
— Върху какво работиш. Мишкуваш нещо, трупаш тайничко като катерица.
Алексия се усмихна.
— Та кое от двете съм — мишка или катерица?
— Истински политик, мила — умееш да се измъкваш от въпросите.
— Вече не съм.
— Е, върху какво работиш? Не е по случая на Теди, предполагам. Защото наистина си мисля, че трябва да се откажеш от това. Не можеш да направиш нищо повече.
— Отказала съм се. — Алексия затвори компютъра и седна срещу Луси. — Не е свързано с делото на Теди.
— А с какво?
— Работя върху нещо… друго — деликатно избегна уточненията Алексия. — Нищо важно.
Луси повдигна вежда и зачака.
— Добре, добре — предаде се Алексия. — Работя по един неразкрит случай. Помниш ли, разказвах ти за Били Хамлин, момчето, което…
— Помня — прекъсна я Луси.
— Знаеш, че беше убит, нали?
Луси кимна.
— И дъщеря му също. Дженифър. Беше убита миналата година при изключително потресаващи обстоятелства и явно никой няма представа защо или кой го е извършил. Нищо.
Луси смръщи вежди.
— Да. Тъжна история. Но какво общо има това с теб?
— Когато Били дойде в Англия и се опита да се срещне с мен, а аз го отблъснах, той се опитваше да ми каже нещо за дъщеря си. Мисля, че се страхуваше, че може да й се случи нещо лошо.
— И се случи.
— Да.
— И ти се чувстваш отговорна?
— Не, не точно отговорна. Но чувствам, че дължа на Били помощ поне сега.
— Защо?
— Защото не му помогнах тогава — заяви Алексия. — А можех. Трябваше да го направя. Но му обърнах гръб. Може би, ако го бях изслушала, Джени щеше още да е жива.
— Това е лудост — отсече Луси. — Това няма нищо общо с теб.
— Започнах да проучвам убийството на Джени още миналата година, докато бях в кабинета. Но с всичко, което се случваше — вкъщи и в Уестминстър, нямах време да се съсредоточа. Сега имам само време.
Луси отмести недояденото парче кейк.
— Мислех, че си тук, за да се отървеш от миналото. От целия стрес у дома.
— Така е — призна Алексия. — И успях. До голяма степен.
— Тогава защо трябва да бъркаш в чувала със змиите?
— Защото никой друг няма да го направи, Луси. Никой не го е грижа кой е убил Джени Хамлин. Медиите забравиха за случая само след две седмици. Полицията напълно се отказа. Може би, ако успея да открия истината, ако постигна някаква справедливост за дъщерята на Били, мога да се реванширам.
— На кого да се реваншираш?
— На Били. На децата си. Не знам, Луси, не мога да го обясня. Просто ми се струва редно да направя нещо. Поне да се поровя.
Луси поклати глава. Познаваше Алексия достатъчно добре, за да осъзнае, че каквото и да й каже, няма да промени мнението й на този етап.
— Какво означава „да се поровиш“? — попита тя. — Щом полицията не е успяла да открие нещо, какво те кара да мислиш, че ти ще успееш, и то пред компютъра в Маргас Винярд?
Алексия се усмихна.
— Няма да стане така. Затова заминавам за Ню Йорк.
— За Ню Йорк? Кога?
— Скоро. Утре, ако успея да си купя билет.
Луси вдигна чашите за кафе.
— Ясно. Вече е сигурно, че си откачила. Трябваше да си почиваш, да се отърсиш от миналото, да възстановиш силите си, помниш ли? А не да обикаляш по градовете заради някаква загубена битка, заради някакво си момиче, което дори не си познавала. Момиче, чийто баща, между другото, вероятно се е опитвал да те провали.
— Не вярвам, че Били е искал да ми навреди — отвърна Алексия. — А и вече възстанових силите си. Трябва да върша нещо, Луси. Нуждая се от цел. Разбираш ме, нали?