Само че Кармен грешеше. Беше страшно.
Били Хамлин щеше да бъде съден за убийство.
Всичко случващо се беше абсурдно. Толкова абсурдно, че всеки следващ ден Тони очакваше да чуе, че обвиненията са отпаднали, че всичко е една огромна, ужасна грешка. Не бе имала възможност да говори с Били след арестуването му, но бе сглобила картинката от клюките в Кемп Уилямс. Очевидно Били бе казал на ченгетата, че той, а не Тони, е отговарял за Николас и другите момчета, когато се е случил инцидентът. Освен това бе признал, че е бил под въздействието на наркотици, вероятно за да отклони вниманието от Тони, защото знаеше за предишните й провинения. Това сигурно бе имал предвид, когато й бе казал, че няма да допусне полицията да хвърли обвиненията върху нея.
Отначало Тони изпита такова облекчение, че бе зашеметена от благодарност. Досега никой не си бе залагал главата заради нея, поне не момче. Всички момчета искаха да спят с нея, но всъщност никой не се интересуваше от нея колкото Били. Скоро обаче стана ясно, че този романтичен жест ще има горчива цена. Семейство Хандемайър, бесни заради наркотичните вещества и в отчаян опит да открият виновник за смъртта на сина си, настояха да се повдигнат обвинения. Бащата на Николас беше сенатор, един от най-заможните хора в Мейн. Сенатор Хандемайър искаше главата на Били Хамлин на кол и имаше достатъчно власт, за да насочи ръката на областния прокурор, накъдето трябва. Скоро малката благородна лъжа на Били в защита на Тони се превърна в национална новина, а облекчението на Тони — в нестихващ, разпъващ страх.
Родители от цяла Америка бяха съпричастни със скръбта на семейство Хандемайър. Загубата на дете винаги е ужасяваща. Но загубата на единствен седемгодишен син при такива потресаващи обстоятелства — това бе повече, отколкото хората можеха да понесат. А как изглеждаше съвременното общество, което допуска дрогирани тийнейджъри да се грижат за невръстни деца?
За един ден красивият деветнайсетгодишен Били Хамлин обиколи всички новинарски емисии и всички вестници като представител на безотговорно, разюздано поколение. Разбира се, той не беше убил лично момчето. Всички очакваха, че делото ще приключи бързо и дори, че в скръбта си сенатор Хандемайър попрекалява. Въпреки това хората бяха доволни, че в крайна сметка на следвоенното поколение от Виетнам ще се потърси сметка. Две седмици преди процеса „Нюзуик“ пусна статия със снимка на Били, дългокос и разгърден, а до нея снимка на милия малък Николас Хандемайър с училищна униформа и вратовръзка. Краткото заглавие отдолу гласеше:
„КАКВО СЕ СЛУЧИ?“
Въпросът беше не за случилото се на плажа през онзи идиличен ден в детския летен лагер на Мейн. Въпросът бе какво се случва с младото поколение на Америка. Къде е изчезнала почтеността, моралът на нацията.
Делото на Били Хамлин бе насрочено за октомври. С наближаване на датата нервите на Тони Джилети се обтягаха до скъсване. Все още не знаеше дали ще я призоват да свидетелства и нямаше представа какво ще каже, ако това се случи. Знаеше, че трябва да излезе и да признае пред света, че тя, а не бедният невинен Били, е допуснала смъртта на Николас Хандемайър. Но всеки път, щом вдигнеше телефона да набере номера на кабинета на областния прокурор и да каже истината, нервите й изневеряваха. Опреше ли ножът до кокала, Били бе силният, не Тони. Тя просто не можеше да го направи.
Междувременно кошмарите й ставаха все по-ужасни.
Копнееше да ги сподели с някого, да разтовари вината и терзанията, да поговори открито за случилото се онзи съдбовен следобед на плажа. Но към кого да се обърне? Всичките й приятелки бяха клюкарки и кучки. Чарлз Бреймар Мърфи не се бе обадил нито веднъж от деня, в който тя напусна Кемп Уилямс. А колкото до родителите й — баща й бе твърде обсебен от негативните последици за бизнеса си и не даваше пукната пара за емоционалното състояние на дъщеря си. Уолтър Джилети взе светкавични мерки да не допусне името на Тони да се появи във вестниците, наложи възбрана върху редица издания и телевизионни мрежи и буквално постави Тони под домашен арест със самото й прибиране. Толкоз за родителската му подкрепа. А майка й, Сандра, бе прекалено заета с обикаляне по магазините, партии бридж с приятелки и грижи за собственото си тяло, за да попита Тони за случилото се или поне как се чувства.
Тони събра сили да стане от леглото и отиде в банята. Наплиска лицето си със студена вода и се загледа в отражението в огледалото.
„Ти остави Николас Хандемайър да умре уплашен и сам.