— Предполагам. Само се пази, Алексия. Има врати, които отвориш ли ги, е трудно да ги затвориш. Почнеш ли да ровиш в живота на това момиче, кой знае на какво може да се натъкнеш.
Томи Лайън седеше в американския бар в лондонския хотел „Савой“ и оглеждаше деловите дами и лъскавите засукани майки, които влизаха. Повечето носеха брачни халки, освен пищната брюнетка на ъгловата маса, въпреки че беше отрупана с диаманти къде ли не.
„На трийсет и няколко? Не, прехвърлила е четирийсетте, но е с добър ботокс. Разведена. Богата. Може би истинска тигрица“.
Томи се изживяваше като познавач на жените. Майкъл беше виртуоз, разбира се. Майкъл де Вер можеше да надуши вкусовете на една жена, нейните желания и слабости от хиляда крачки. Томи Лайън никога не бе могъл да се мери в това с приятеля си. Въпреки че бе висок, рус и атлетичен, с волева челюст и топли кафяви очи, точно толкова красив колкото Майкъл, Томи някак си все свиреше втора цигулка. Липсваше му блясъкът на Де Вер, онази неповторима харизма, която привличаше жените към Майкъл като мухи на мед.
Майкъл ужасно липсваше на Томи Лайън. Хубавото бе, че най-сетне той щеше да е фаворитът сред момичетата.
Брюнетката долови погледа на Томи и му се усмихна. Той отвърна на усмивката й и тъкмо се канеше да й изпрати чаша шампанско, когато едно зашеметяващо момиче изникна на врата на бара. Носеше джинси, гуменки и бледозелена тениска от ГАП. По луничавото й лице нямаше никакъв грим. В бар, пълен с напудрени и качени на високи токчета пантери, тя се открояваше като красива орхидея сред море от изкуствени цветя. И като във вълшебна приказка се запъти право към него.
— Томи?
— Съмър?
Томи никога не бе виждал момичето на Майкъл. През по-голямата част от връзката им тя бе в Америка, а когато идваше, Майкъл все я криеше. Сега Томи разбра защо. Майкъл винаги успяваше да спипа страхотни момичета, но тази беше особено привлекателна. Всички мъже в залата я гледаха. Изведнъж той изпита особена гордост, че е дошла при него.
— Благодаря, че прие да се срещнем. — Тя го целуна по бузите, в европейски стил. — Предполагам си страшно зает.
— Изобщо не. За мен е удоволствие. — Томи потупа столчето до себе си. — Какво да ти поръчам? Вино? Шампанско?
— Благодаря, нищо. Малко ми е рано.
— Глупости. Ако Майкъл беше тук, щеше да пийнеш. Хайде. Какво ще кажеш за чаша „Кристал“?
Съмър сбърчи нос. „Кристал“? Сериозно? Майкъл никога не би предложил нещо толкова евтино. За да не бъде груба, тя каза:
— Ще взема бира. Будвайзър, ако имат, в бутилка.
Томи плати бирата и се преместиха на по-тиха маса — минаха покрай разочарованата брюнетка. Като наблюдаваше как Съмър допря бутилката бира до устните си, Томи долови познатото привличане. Напомни си, че това е момичето на Майкъл. От друга страна, Майкъл никога нямаше да се събуди, факт, с който Томи Лайън отдавна се бе примирил, за разлика от Съмър.
Той подхвана светски разговор:
— Значи сега си във „Ванити Феър“?
— Не точно. На свободна практика съм, но работя на парче за тях.
— Какво?
— Богати млади руснаци в Лондон. Ежедневните им капризи, нещо такова.
— Внимавай с какво се захващаш — предупреди я Томи. — Руските олигарси не обичат разни разкрития за живота си. Сигурен съм, че си чела за западните журналисти в Москва, открити с куршум в тила.
— Е, аз съм далеч от работата на Удуърд и Бърнстийн — отвърна Съмър. — По-скоро са въпроси от типа какви обувки си е купила тази седмица Даша Жукова. Голяма досада. Не че се оплаквам. Все е работа и ми дава възможност да остана в Лондон, близо до Майкъл.
Томи се опитваше да не се разсейва от повдигането на гърдите й под прилепналата тениска.
— Продължаваш ли да ходиш в хосписа всеки ден?
— Разбира се. И това не е хоспис! — Съмър го изгледа сърдито. — Това е лечебно заведение за дълъг престой. Не са го преместили там, за да умре.
„Да“, помисли Томи. Но не каза нищо.
— От месеци се каня да говоря с теб — продължи Съмър, — но заради преместването на Майкъл в Лондон трябваше да си търся апартамент, работа и какво ли още не. Пълна лудница. Знаеш ли, че започнах разследване на катастрофата?
— Не, не знаех. — Томи замислено потърка брадичката си. — Има ли какво да се разследва? Нали беше… злополука?