— Разбира се. Както вече казах, много съм ви благодарна. — Алексия вече четеше. Спомни си как сър Едуард Манинг й бе предоставил досието на Били Хамлин от ФБР, след като той отново се появи в живота й. Две години ли бяха минали оттогава? Сякаш беше вчера. А от тогава се случиха толкова много неща. Толкова много ужасни неща.
— Така и не сте арестували заподозрян? — Тя прониза Дубловски с леденосините си очи.
— Не. — Лицето му помръкна. — Случаят беше доста странен, ако трябва да съм напълно откровен.
— В какъв смисъл?
— Ами, както знаете, младата жена беше отвлечена и убита чак по-късно. Това обикновено открива повече възможности за разследване. Затова отначало хранехме надежди.
— Какви възможности?
— Повече време, през което някой може да види нещо — кола например — или да дочуе нещо. Може би писъци на момиче. Или пък някой да забележи нещо необичайно в нечие жилище или офис. Има едно неписано правило: колкото по-сложно е едно престъпление — включва повече от едно място например или период от няколко дни, — толкова по-вероятно е извършителят да допусне грешка. Улики е другото име на грешки.
— Но в този случай нямаше такива?
— Не. Убиецът беше внимателен. Внимателен и хитър. Не пасваше на типичния профил.
— Профил?
— При такова убийство, в което жертвата е млада жена, убита така садистично, бихме очаквали да последват и други престъпления със същия почерк. Още момичета със същите наранявания. Още удавени. Серия. Но нищо такова не се случи. И слава богу, нали. Но това не ни отведе доникъде със случая Хамлин. Патолозите не можаха да разберат много от трупа.
— А косвените улики?
Хари Дубловски сви рамене.
— Жертвата е водила изключително скромен живот.
Алексия кимна. Знаеше това от собственото си скромно проучване за Дженифър. Тя бе водила възможно най-незабележимо, напълно безпроблемно съществуване. Дори не бе получавала глоба за неправилно паркиране.
— А баща й?
Хари леко присви очи.
— Какво по-точно? Познавали сте бащата?
— Много отдавна — побърза да отговори Алексия. — Както казах, аз съм стара семейна приятелка. Последния път, когато видях бащата на Дженифър, той беше много притеснен за сигурността й.
Дори да му се видя странно, че висш британски политик е бил семеен приятел на бивш затворник от Куинс и убитата му дъщеря, началник Дубловски не го показа. Вместо това сподели фактите:
— Бащата е бивш затворник, параноиден шизофреник. Не искам да съм груб, но кучето на Дженифър би било по-надежден свидетел от баща й. На човека му се причуваха гласове и, да, вярно, че някои от тях касаеха дъщеря му. Настояваше да ги проверим. Наистина беше тъжно.
— И направихте ли го? Проверихте ли, имам предвид.
— О, разбира се. Към всички сигнали за заплахи се отнасяме сериозно, дори когато идват от луди хора. Но той нямаше никакви доказателства. Абсолютно нищо. Всичко беше в главата му. А пък и всичко това се случи най-малко година преди убийството на Джени Хамлин, а може и повече. Повярвайте, няма връзка.
— Разбирам. Е, все пак благодаря ви. — Алексия извади химикалка „Монблан“ от чантата си „Баленсиага“ и се усмихна мило. — Наясно съм, че информацията е поверителна и не може да се фотокопира. Но, чудя се, господин началник, дали ще бъдете толкова против да си запиша някои неща?
Началник Хари Дубловски изобщо не се шегуваше, като каза, че полицията е разполагала с много оскъдни данни. Нищожната лична информация за Джени бяха получили от единствения разпит на бившата й съквартирантка Кели Дюпрей.
Алексия посети Кели на работното й място. „Маникюр при Кели“ беше ателие като хралупа, свряно в тясна сграда между супермаркет и аптека в неугледен район на Бруклин. Но собственичката се бе постарала да създаде атмосфера. Имаше стилни кожени столове, стените бяха току-що боядисани в искрящо бяло, а по цялата стена в дъното малки шишенца с лакове „Еси“ бяха подредени във формата на цветна дъга, което придаваше на салона атмосфера на старомоден магазин за бонбони.
— Почакайте ме малко! — жизнерадостно каза Кели и помръкна, когато Алексия й обясни, че не идва като клиент, а заради Джени.