— Вижте! Имам работа. Нямам време за губене. Вече казах всичко, което знам, на ченгетата.
— Оценявам това. Просто се притеснявам, че полицията много бързо се е отказала от случая.
Кели присви скептично очи.
— Аха. Притеснена сте значи?
— Не съм журналистка. Аз съм приятел на приятел.
— Чуйте, госпожо. Ако се опитвате да ме метнете и да изопачите думите ми в някоя пикантна скапана статия, заклевам се пред Господа, че…
— Не се опитвам да ви метна. Няколко минути от времето ви, това е всичко, за което моля.
Кели трябваше да признае, че лъскавата възрастна дама с британски акцент никак не прилича на журналистка.
— Добре — заяви тя въпреки твърдото си намерение да откаже. — Ще се срещнем в „Старбъкс“, след като приключа тук. Отсреща. Да кажем в пет?
Оказа се, че държи на думата си. Точно в пет Алексия поръча кафета и двете седнаха да говорят.
Кели Дюпрей имаше червена коса и бледа кожа като ирландка, носът й бе покрит с лунички, които я правеха да изглежда по-млада от двайсет и осемте си години. Веждите й бяха изскубани като на професионална гримьорка и потупваше нервно с изкуствените си нокти, докато говореше.
— Съжалявам, ако бях малко груба. Случилото се с Джен е ужасно. Но много от вестниците и телевизионните канали разказваха за смъртта й като за нещо много любопитно. Като че ли е някакво противно риалити. Беше ми омръзнало да повтарям едно и също.
— Не ви обвинявам — каза Алексия. — Бях политик и добре разбирам колко манипулативни могат да са медиите.
— А вие защо се интересувате от Джени? Не се обиждайте, но ми е трудно да ви повярвам, че сте „приятел на приятел“. Джен не познаваше много хора като вас.
— Познавах баща й преди много години. Загубихме връзка. Когато чух за смъртта на Дженифър, почувствах, че дължа на Били поне да се опитам да открия истината. Може и да бъркам, но ми се струва, че полицията не се е задълбочила много в този случай.
Кели Дюпрей се изсмя горчиво.
— Не сте далеч от истината. Ченгетата бяха същите като медиите. Дори по-лоши в известен смисъл. Няколко седмици убийството на Джен беше гореща новина. После всички я забравиха и се захванаха с нови случаи. Нямаха никаква следа. Разследването им беше подигравка. Щом осъзнаха, че не е Лука, приключиха. Отказаха се.
— Лука Миноти? Приятелят на Джени?
— Годеникът. Точно така. Най-милото момче на света. Лука на мравката път прави. Извади късмет, че беше заминал за Италия, когато това се случи с нея, иначе полицията щеше да му го лепне на него. Така им се искаше да е той. Постоянно ме разпитваха за него.
Алексия отпи глътка кафе.
— Ами вие? Имате ли някакви теории, подозрения кой би могъл да е?
Кели поклати глава.
— Всъщност не. Някой психо. Не беше ограбена. Не беше изнасилена. Нямаше никаква видима причина. Изглеждаше безсмислено.
— Джени имаше ли някакви проблеми преди смъртта си?
— Беше поразена от загубата на баща си. Знаете, че и той беше убит. В Лондон, предишната година.
— Да — тихо отвърна Алексия и изтри образа на Теди от мислите си. — Знам за това. Бяха ли близки?
— О, да! Много. Били беше малко странен, разбирате ли, но Джен беше единственото му дете. Той я обожаваше. И тя толкова се тревожеше за него.
— За психическото му състояние имате предвид.
Кели кимна.
— За това и за самотата му. Но знаете ли, имаше и друго. Бил е в затвора преди много години, още преди Джени да е била родена. Така и не разбрах точно защо, но Джени, изглежда, беше убедена, че е бил невинен. Страдаше от параноя. Точно преди да умре, спомням си, че веднъж се обади в апартамента и каза на Джени, че британското правителство било по петите му. Че го били упоили и го качили на самолет и разни такива глупости. Беше наистина уплашен.
Алексия стисна чашата. „Горкият Били! Дойде при мен да търси помощ, а аз така го подплаших. Никой не му е вярвал, дори собственото му семейство“. Вината тежеше като камък на шията й.
Кели Дюпрей продължи:
— Родителите й запазиха приятелските си отношения, но баща й така и не можа напълно да преглътне развода. А после и бизнесът му се срина. И най-добрият му приятел, който му беше и съдружник, офейка и го остави да се оправя сам.
Алексия пак се върна към досието за Били, предоставено й от Едуард Манинг. Смътно си спомняше за някакъв съдружник, Бейтс. Но не беше разбрала, че двамата с Били са били толкова близки.