— Джен все повтаряше, че баща й сякаш е прокълнат. А ние все отвръщахме: „Не, не, това е смешно“. Но явно имаше нещо такова.
Алексия добре знаеше.
— Иронията беше, че към края Били беше напълно обсебен от сигурността на Джени. Тя стоеше тук и се тревожеше за него, а Били беше на другия край на света, обсебен от идеята, че нещо може да й се случи. Всички мислехме, че е луд, ако трябва да съм напълно откровена. Но може би той е знаел нещо, което е останало скрито за нас.
— Нас?
— Аз, Лука — приятелят на Джени. Майка й.
— Значи майката на Джени не е подозирала за някаква опасност над дъщеря си?
— Не. Никой от нас не подозираше. Нямаше причина. Мислехме, че Били просто си бръщолеви. Може и да беше така. Но изглежда странно, че Били е убит в Лондон, а година по-късно някакъв психар причинява това на Джени. Не е ли така? Сякаш има някой, който никак, ама никак не харесва това семейство.
Семейство.
Тази мисъл я жегна. Двамата с Теди някога бяха семейство — когато Майкъл и Рокси бяха още деца, недокоснати от трагедията, блажено неосъзнаващи горчивото бъдеще, което щеше да сполети всички тях. Хрумна й, че съдбата й много прилича на тази на Били. Имаше чувството, че са прокълнати, че са навлекли беди на себе си и семействата си. И двамата имаха разбити бракове, и двамата бяха загубили децата си. Бизнесът на Били бе фалирал; кариерата на Алексия се бе сринала. Когато Кели Дюпрей спомена, че някой има зъб на семейство Хамлин, Алексия помисли: „Точно така се чувствам и аз. Сякаш всички в моето семейство са кукли на конци и някакъв садистичен злонамерен кукловод ни дърпа конците“.
Естествено, знаеше, че това са глупости. Теди бе убил Били. А Теди не знаеше нищо за смъртта на Дженифър. Така че явно нямаше връзка. Както нямаше връзка между опита за самоубийство на Рокси и катастрофата на Майкъл или между арестуването на Теди и провалената й политическа кариера. „Присъщо на човек е да търси връзка между събитията. Да търси шаблона, да вярва, че може би зад нещастието се крие конкретна причина. Тъкмо това се опитва да направи и Съмър Майър. А сега и аз — с убийството на Джени Хамлин. Но истината е, че няма причина, няма връзка, няма тайнствен човек, който дърпа конците“.
Алексия излезе от „Старбъкс“ малко преди седем. Кели Дюпрей й бе дала адреса на годеника на Дженифър Хамлин, Лука, и на майка й Сали, но вече беше прекалено късно за посещения. Алексия реши да хапне, да се наспи и да продължи на сутринта.
Когато се прибра в хотела, бутикова къща в Ист Вилидж, Алексия се стовари на леглото. Беше изтощена. След мудния ритъм на живот във Винярд самото й присъствие в Ню Йорк я уморяваше. Светлините, шумът, неистовата енергия на града. „Прекалено стара съм за това. Може би Луси беше права. Трябваше да си остана в Гейбълс и да не се ровя в миналото“.
Нищо от чутото през деня не я поощри да вярва, че би успяла там, където Хари Дубловски и хората му се бяха провалили. Нямаше да открие убиеца на Дженифър. Изведнъж всичките й усилия й се сториха безсмислени. „Какво, по дяволите, правя тук? Да ровя в скръбта на чужди семейства? Като че ли моята не ми стига“.
Провери съобщенията си. След откровения разговор до леглото на Майкъл Съмър Майър бе започнала да й пише редовно от Лондон, просто за да поддържат връзка и да й изпраща снимки на спящия Майкъл. Но този ден не бе получила нищо. Луси, майката на Съмър, й бе звъняла два пъти, но не бе оставила съобщение. Колко странно, мислеше си Алексия, как семейство Майър бе запълнило празнотата, оставена от собственото й разбито семейство. Луси, Арни и Съмър бяха най-близките й хора сега. Благодари на Господ за тях.
Реши да звънне на Съмър да провери дали всичко е наред. Но преди да провери колко е часът в Англия, умората я пребори. Телефонът се изплъзна от ръката й и тя потъна в дълбок безпаметен сън.
Сали Хамлин отъпка земята около току-що посадените хортензии и огледа двора пред къщата със задоволство. Пролетта бе набрала скорост в Такъхоу, закътаното предградие на Уестчестър, където Сали живееше след пенсионирането си преди три години. Ароматите на лятото вече се носеха омайващо във въздуха. В Куинс Сали не бе имала двор, въпреки мечтите си. Затова сега изпитваше дълбоко, неописуемо удоволствие от малкото си правоъгълно парче трева и цветните лехи. Простичкото занимание да засадиш нещо, да се грижиш за него и да го наблюдаваш как израства я изпълваше със задоволство и спокойствие, даваше й толкова нужното усещане за контрол и ред в живота й. След толкова загуби, толкова ужас, Сали се бе научила да се радва на малките, простички неща в живота.