— Какви фантасмагории?
Сали поклати глава.
— О, беше толкова откачено! Първо разказваше, че Майлоу бил „отведен“. Отвлечен всъщност. Не можеше да приеме, че Майлоу го е изоставил. После се чу, че Майлоу бил убит. После Били започна да разправя, че самият той бил отвлечен, че станал свидетел на убийството на Майлоу. Фантазията ставаше все по-голяма и по-сложна. Беше ужасно.
— Спомена ли някога кой е отвлякъл Майлоу?
Сали се усмихна.
— О, да. Гласът.
— Моля?
— Гласът. Гласът беше виновен за всичко. Всички знаехме, че това е само в главата му, естествено, но за Били всичко беше реално. В минутата, когато приключеше въздействието на лекарството му, бум: гласът се връщаше. Започна, когато Майлоу напусна града, и може да се каже, че не е спирал. Постоянно се оплакваше от заплахите на гласа.
— Но така и не е виждал този човек. Само го е чувал?
— Точно така. Слуховите халюцинации са нещо много типично при шизофрениците.
— Казвал ли ви е как звучи този глас?
Сали погледна Алексия в очите.
— Като робот. Като машина. През синтезатор.
Космите по ръцете на Алексия настръхнаха, като хиляди мънички войници, застанали мирно. Мислите й се втурнаха към едно друго обаждане. Онова, което бе получила преди две години в дома си в Чейни Уок. Помнеше обаждането, сякаш беше вчера. Помнеше зловещия синтезиран глас:
„Ридайте, защото денят Господен е близък, — иде като разрушителна сила от Всемогъщия“.
Гърлото й пресъхна.
— Споменавал ли е, че гласът използва религиозни цитати?
Сали се ококори.
— Да! Невероятно. От къде знаете?
Алексия не беше сигурна как точно се добра до наетата кола. Качи се и седна вцепенена, загледана напред.
„Гласът не е бил само в главата на Били.
Бил е истински.
Този глас се обади и на мен“.
Какво още е било реално? Убийството на Майлоу Бейтс? Дали Били наистина е бил принуден да гледа как умира приятелят му, както бе казал на полицията? Ами заплахите към дъщеря му?
— Това ли се опитваше да ми кажеш, Били? — попита Алексия на глас и думите й отекнаха глухо в празната кола. — Защо не те изслушах?
Трябваше да открие кой е „гласът“. Не само заради Били и Дженифър, а и заради себе си.
„Защото който и да е, още не е приключил.
Те са по петите ми“.
36.
Рокси де Вер погледна през френската врата, която водеше от стаята й към градината, и пое дълбоко дъх. Малко места можеха да се мерят по красота през пролетта със Съмърсет. Градините на Феърмонт Хаус, величествената къща, превърната в дом за специални грижи, където Рокси живееше понастоящем, бяха най-изящните в графството. Човек не можеше да остане равнодушен към отрупаните с цвят будлеи, около които пърхаха ята пеперуди, към ароматните розови градини, добре оформените живи плетове от чемшир и покритите с чакъл пътечки. Имаше езеро с изкуствено островче и беседка в средата, до което „гостите“ можеха да отидат с лодки на пикник или да медитират, или за упражнения по йога по изгрев. Изобщо приличаше на илюстрация към роман на Джейн Остин: спокойно, идилично и съвършено нереално.
Рокси отвори вратите и пусна топлия въздух да нахлуе в стаята й, после включи радиото на Класик Еф Ем. Днес за първи път щеше да допусне една мъничка частица от външния свят в своята какавида. Съмър Майър щеше да дойде да я види — първият близък човек, когото Рокси се бе съгласила да види от почти половин година. Предстоящата среща беше едновременно вълнуваща и изнервяща.
— Чувствам се като индийска булка, която очаква да види за първи път бъдещия си съпруг — каза Рокси на своя терапевт доктор Удс — мил канадец към шейсетте, който се бе превърнал в нещо като неин баща. — Залозите изглеждат много високи.
— Само доколкото ти им позволиш да бъдат — увери я доктор Удс. — Не се напрягай много. Това е просто чай с приятелка, и толкоз. Можеш да се справиш, Роксан.
Рокси си беше мислила, че може. Но сега, когато Съмър щеше да пристигне всеки момент, почувства, че нервното напрежение я завладява отново.
Бе толкова болна, когато за пръв път постъпи във „Феърмонт“ — сънуваше кошмари за Андрю и получаваше ежедневни пристъпи на паника. „Не бива да позволявам посещението на Съмър да ме връща назад“. Беше й отнело седмици да свикне с мисълта, че Теди, любимият й баща, е разстрелял и убил мъжа, когото обичаше. Но да знаеш истината и да подчиниш емоциите си на нея бяха две съвсем различни неща. Защо не можеше да е Алексия? Беше й лесно да мрази майка си. Беше й станало навик, като да облича старото си палто. През повечето време от последните десет години Рокси се бе изживявала като жертва на жестокостта и себичността на Алексия. Това бе станало нейна идентичност, нейна същност. А сега, посред шока и скръбта й по Андрю, трябваше да се пренастрои. Да приеме, че Алексия е била любяща и безкористна през цялото време. Признаването на този факт означаваше отричане на целия й съзнателен живот. Както доктор Удс бе казал — това е като още една смърт. Като нейната собствена смърт. Нищо чудно, че я плашеше.