Само за един месец Рокси бе загубила брат си, баща си и Андрю, за пореден път. Всичко, в което бе вярвала през последните десет години от живота си, се оказа лъжа. Нищо не беше каквото изглеждаше. За една нощ светът отвън Феърмонт Хаус се бе превърнал в страховито място. А сега Съмър Майър пристигаше с вести от там. Да й напомни, че всичко си е там… че някой ден трябва да се върне там.
— Ей, Рокс. Изглеждаш супер.
Съмър бе влязла в стаята, без да я усети. И преди да има време да мисли, Рокси се озова в прегръдката й. Инстинктивно я прегърна и тя.
Изпита облекчение. Истинската Съмър нямаше нищо общо с плашещия посетител от нейното въображение. Беше хубаво, че са заедно. Усмихна се.
— Какъв прекрасен ден. Искаш ли да се поразходим?
Докато вървеше към езерото до количката на Рокси, Съмър се протегна и завъртя ръце. Във Феърмонт Хаус всичко беше създадено, за да помага на хората да добият физическа и емоционална независимост. Дните, в които Роксан беше бутана от други хора, бяха приключили.
Пътуването от Лондон до тук беше дълго и изтощително в горещината. Съмър се бе сковала в малкия „Фиат Пунто“ и сега свежият въздух и просторът й подействаха като балсам. Европейските коли, изглежда, бяха създадени за джуджета или деца.
— Това място е поразително — въздъхна тя. — Нищо чудно, че не искаш да го напускаш.
— Знаеш, че не съм на почивка — сопна се Рокси. — Това е болница. Тук съм, защото трябва.
— Знам — отвърна Съмър. — Просто исках да кажа, че природата е много красива. Спокойна. Не влагах друг смисъл.
— Извинявай. Малко съм напрегната. Наистина е живописно. Права си. Извадих късмет, че попаднах тук.
— Много ли е скъпо?
Рокси сви рамене.
— Вероятно. Здравната застраховка на баща ми го плаща, така че не съм видяла сметката.
Споменаването на Теди беше неочаквано. Част от причините за посещението на Съмър беше, че следващата седмица предстоеше делото на Теди. Алексия пристигаше в Лондон за процеса и бе помолила Съмър да го съобщи предварително на Рокси и да проучи дали би се срещнала с майка си.
Тъй като Рокси първа повдигна въпроса, Съмър я попита предпазливо:
— Говорила ли си с Теди? Откакто… нали знаеш.
Рокси отмести поглед.
— Не. Изобщо не.
Продължиха да вървят мълчаливо още известно време. После Рокси каза:
— Опитах се да му простя. Искам да го направя. Щеше да ми е по-лесно, ако можех. Но не мисля, че ще мога.
Съмър кимна.
— Разбирам те.
— Съмнявам се — отвърна Рокси, макар и не ядно. — През всичките тези години ме утешаваше, подкрепяше ме, преструваше се на загрижен.
Съмър влезе в ролята на адвокат на дявола.
— Мислиш ли, че се е преструвал? Сигурна съм, че те обича, Рокси.
— Може би. Но любовта не е достатъчна. Знаел е какво е направил. Остави ме да си мисля всичко най-лошо за мама и за горкия Андрю само за да спаси собствената си кожа. Това е толкова егоистично. Мислех, че го познавам, както познавам себе си. — Изсмя се кратко и иронично. — Макар че познанията за самата мен не са най-силната ми страна.
— Трябва да си по-толерантна към себе си — отвърна Съмър. — Премина през ада, преживя повече болка, колкото хората през цял един живот. Справяш се много добре.
Рокси се усмихна.
— Благодаря. Но остави ме мен. Какво става с теб? Пишеш ли отново?
Поговориха за работата на Съмър, а после разговорът неизбежно се обърна към Майкъл. Съмър все още не можеше да обсъди казаното от Томи Лайън за любовницата на Майкъл с никого. Нямаше да е честно да товари бедната Рокси, нито да вгорчава спомените й за него. Но й разказа за новия медицински център, където го бяха преместили, за сестрите, за окуражителните статии, които бе чела за пациенти в дългогодишна кома, които чудодейно се възстановяват.