Сър Едуард Манинг се изненада да чуе гласа на Алексия де Вер.
През месеците, последвали нейното напускане, Едуард почти бе забравил кошмарните моменти от живота си през онзи период: садистичните заплахи на Сергей Милеску, терора, който постоянно висеше над главата му, постоянния страх, заседнал на топка в гърдите му. А колкото до потресаващата гледка на Сергей във ваната, вътрешностите му плуващи около подпухналата му глава като низ свински наденици… все още ги виждаше в сънищата си. Но се успокояваше, че за каквото и да е било това, за него ужасът вече е приключил. Оставката на Алексия бе дошла твърде късно за Сергей. Но бе спасила живота на Едуард Манинг.
Полицията, открила трупа на Сергей, бе идвала в Камарата на лордовете, за да разпитва колегите му от обслужващия персонал. Бяха казали, че в това убийство се чете почеркът на руската мафия. Но никой не знаеше каква е връзката на румънеца с руснаците. И никой не го свърза със сър Едуард.
Кевин Ломакс си имаше своите силни и слаби страни, и като шеф, и като министър на вътрешните работи. От вниманието на сър Едуард не убягна, че първото, което Ломакс направи в кабинета, бе да върне закона за данъчно облагане, което заплашваше богатия руски елит в Лондон. Но Едуард остави това без коментар. С назначаването на Ломакс за вътрешен министър за Едуард настъпи период на мир и спокойствие.
Гласът на Алексия го разби на пух и прах само за миг.
— Толкова съжалявам, че те безпокоя през почивните ти дни, Едуард. Чудех се дали бих могла да те помоля за една услуга.
— Разбира се — изфъфли Едуард. — Макар че не разбирам как…
— Трябва ми малко информация.
Последва многозначително мълчание от негова страна.
— Знам, че информацията е класифицирана — каза Алексия. — Ще те разбера, ако ми откажеш.
— Продължавайте.
— Искам да знам всичко, с което разполагате за човек на име Майлоу Бейтс.
„Няма нищо общо с Русия. Нито с Ломакс. Нито с убийството на Милеску“. Сър Едуард си отдъхна.
— Майлоу Бейтс… — Името му звучеше познато. След няколко минути се сети. — А, да, спомням си. Партньорът на Уилям Хамлин. Него ли имате предвид? Онзи, който е изчезнал.
Алексия беше впечатлена, макар и не изненадана. Паметта на Едуард бе по-голяма от Националната библиотека.
— Именно. Освен това искам списък на всички неидентифицирани трупове, открити в района на Ню Йорк през годината, в която Майлоу е изчезнал.
Този път мълчанието продължи по-дълго. Алексия затаи дъх, но най-сетне сър Едуард каза:
— Ще видя какво мога да направя. Къде да ви намеря?
„Дрейк Мотърс“ беше по-изискан сервиз от гаража „Сейнт Мартинс“ в Уолтамстоу. Първата изложбена зала, с мраморен под, фонтан и лъскава рецепционистка, облечена от глава до пети във „Виктория Бекъм“, беше натъпкана с най-новите модели спортни коли — от последните „Бугати“ в модното сребристо мате до лъскавите стари „Ягуар“ и „Бентли“ във виненочервено или спортно зелено. Съмър веднага се почувства не на място с потната си тениска, джинси и гуменки. Дори не бе сигурна, че е на правилното място. Не виждаше изложен нито един мотор. Може би край пътя имаше друго представителство на „Дрейк Мотърс“.
— Какво ще обичате?
Мъжът беше на средна възраст, красив, с безупречна дикция и скъп костюм.
„Управителят“, помисли Съмър. За разлика от рецепционистката, той изглеждаше приятен и не особено стресиран от небрежното облекло на Съмър. „Явно отдавна е търговец на коли и знае, че не бива да определя книгата само по корицата“.
— Един приятел получи подарък мотор преди около година и половина. Купен е от вашата агенция. „Дукати Панигале“.
Руменина плъзна по врата и бузите на Съмър. Беше абсурдно да мрази неодушевени предмети, но откакто Томи Лайън й бе казал, че моторът е подарък от любовница, тя го намрази така, сякаш беше човек.
— Е — галантно отвърна управителят, — не продаваме много мотори, откровено казано. Може би ще си спомня сделката, ако ми кажете името на купувача.
— Тъкмо в това е проблемът. Знам името на приятеля си, естествено. У мен е документът за собственост. Но не знам кой е платил за него.
И му подаде регистрационните документи. Отне му няколко минути да се сети за кой Майкъл става въпрос.
— Де Вер. Да не е онзи Де Вер? Момчето на вътрешния министър?
— Точно така.
Съмър изчака израза на съчувствие. Вместо това получи враждебен поглед.