Алексия четеше между оскъдния брой редове. Един мъж, според всички данни щастливо женен и предан баща, внезапно изчезва безследно. Дали Майлоу Бейтс е изпаднал в паника заради дълговете си? Това достатъчно основание ли е човек да се оттегли от живота? Не само да се откъсне от съпругата си и от съдружника си, но и от децата си? Или му се бе случило нещо по-зловещо?
Втората страница от доклада на Едуард беше още по-кратка.
Четири хиляди петстотин осемдесет и седем неидентифицирани тленни останки на хора са били открити в Щатите през годината, когато Майлоу Бейтс изчезва. От тях деветстотин осемдесет и шест остават неразпознати година по-късно. Сто деветдесет и двама непотърсени за района на Ню Йорк. Сто и единайсет са мъже.
Алексия спря, за да осмисли потискащата информация. Само за една година в един град бяха умрели или убити повече от сто мъже, от които никой не се интересува. Всеки от тях е бил нечий син. Като Майкъл. Наложи си да продължи да чете.
Седемнайсет от труповете носят белези от насилие. Всички, освен трима са от карибски произход.
Банди. Война между наркодилъри. Алексия потръпна. Прецизен както винаги, Едуард бе описал причините за смъртта на тримата бели мъже.
Стрелба.
Стрелба.
Третата, последна дума от доклада на Едуард се беше стаила в дъното на страницата като смъртоносна бенка:
Удавяне.
Алексия чу в главата си гласа на началника на полицията Дубловски. „Очаквахме да последват и други престъпления със същия почерк. Още момичета със същите наранявания. Още удавени“. Това тяло не беше на момиче. А дали беше на бял мъж на име Майлоу Бейтс? Дали е бил измъчван, както бе твърдял Били? И хвърлен в Хъдсън жив, за да се удави като горката Дженифър? Нямаше причина да се очаква, че убиецът на Дженифър се цели само в жени. Джени не бе изнасилена. Може би полът й нямаше значение. Възможно бе връзката й с Били да е подписала присъдата й, както и тази на Майлоу. Били, горкият объркан шизофреник и бивш затворник. Били, на когото никой не бе повярвал, когото никой не бе изслушал. Дори самата Алексия.
— Приключихте ли?
Един кисел барман взе празната й чаша. Тя си погледна часовника и временно заглуши безумните си хипотези за Майлоу Бейтс. „Защото те са точно това — помисли си. — Хипотези. Това тяло би могло да е на всеки. Майлоу може да си е жив и здрав и да си живее някъде в Маями“.
Днес беше последният й ден в Ню Йорк и трябваше да свърши работа. Утре вечер щеше да е в самолета за Лондон, за да присъства на делото на Теди. Разполагаше с двайсет и четири часа, за да провери последните четири имена от списъка си.
Сали Хамлин й бе дала куп документи от периода, в който бизнесът на Били се беше сринал. Това се бе случило, когато Майлоу Бейтс бе изчезнал и когато „гласът“ се бе появил в живота на Били. През критичния период, когато бе започнало всичко. Алексия бе преровила документите и си бе записала всички имена на кредитори, клиенти и доставчици, работили с „Хамлин Мотърс“. Беше минало доста време, но още имаше шанс някой от тях да си спомни нещо значимо.
Джеф Уилкис беше собственик на фирма за пътна помощ в Куинс, един от най-големите и най-важните клиенти на Били до началото на кризата. Джеф Уилкис, огромен дебелак на петдесет и отгоре, който миришеше на чесън и пот, с огромни като чинии мокри кръгове под мишниците, не беше нито доволен, нито впечатлен, че вижда бивш вътрешен министър на Великобритания.
— Вижте, госпожо, не ме интересува коя сте — грубо заяви той на Алексия и се почеса по чатала под бюрото в мърлявия си офис над гаража. — Не обсъждам бизнес отношенията си с никого, освен със счетоводителя си и с банковия инспектор. И то само ако е наложително.
— Били Хамлин ви е бил приятел — студено отвърна Алексия. — Той и дъщеря му са убити. Ако имате информация, която би помогнала да се разкрият тези престъпления, бихте ли я споделили?
— С ченгетата може би. Но не и с някаква жена, която не съм виждал през живота си. Не ви познавам.
— Казах ви коя съм.
Джеф Уилкис сви рамене.
— Е, и? Нямам никаква информация, ясно? Не знам нищо за никакви шибани убийства. А и Били Хамлин беше просто делови партньор, познат. Не бяхме приятели.
Явно, че с Уилкис не вървеше да свири по тънката струна. Алексия прибягна до трик, който бе усвоила в политиката — повтаряше въпроса отново и отново, и отново, докато човекът отсреща не се пречупеше и не отговореше почти без да съзнава, че отговаря.