— Защо прекратихте договора си с Хамлин?
— Вижте, казах ви…
— Защо отрязахте Били?
— Да не сте глуха?
— Не предлагаше качествени услуги?
— Не. Нямам нищо общо с това.
— Имахте ли проблеми помежду си?
— Не! Вече ви казах. Не бяхме приятели. Вижте, имам работа.
— Защо прекратихте договора си с Хамлин?
След минута Джеф Уилкис се предаде. Алексия си помисли: „Този не би издържал и един ден в Долната камара“.
— Бях притиснат — изфъфли Джеф. — В моя бизнес това се случва. Мафията, рекетьори. Нямаш избор, ако въртиш гараж в Ню Йорк.
— Някой ви е притискал да прекратите бизнеса с Били? Това ли ми казвате?
— Нищо не ви казвам.
— Заплашваха ли ви?
— Нито ще ви кажа имена, нито ще обвинявам някого, ясно? Аз съм един дребен бизнесмен и правя най-доброто, което мога.
— Но отношенията ви с Били Хамлин се превърнаха в проблем?
— Забелязах — отвърна дебелият, — че ще е по-добре за моя си бизнес, ако Хамлин не работи по моите камиони. Така става ли? Не му дължах нищо. Разплатих се напълно и навреме за всичките му услуги. Но… — той разпери ръце — пътищата ни се разделиха. Това е. Край на историята.
Това, естествено, не беше краят на историята. Но Алексия нямаше да научи нищо повече от противния Джеф Уилкис този ден.
Следващата й спирка беше дистрибутор на автомобилни части също в Куинс. За нейна изненада шефът беше жена.
— Да, спомням си Били Хамлин. Разбира се. Малко странен тип. Но аз го харесвах.
Жената не беше чула нищо за убийствата и се смая, когато Алексия й разказа.
— Боже! Четох за някакво тяло, изхвърлено на брега, но не направих връзка с името. Откровено казано, изобщо не знаех, че Били е имал дъщеря. Това е ужасно.
Нейните причини за прекратяване на бизнеса с Хамлин бяха по-прозаични.
— Това беше труден период в автомобилния бизнес. Много фирми фалираха. Истината е, че извадихме късмет и сключихме голям договор с онези, известните момчета — Де Салис. След това прекратихме работа с деветдесет процента от по-малките ни клиенти. Бяхме на предела на възможностите си. Но сега, като споменахте това, се сещам, че бях дочула слухове за Хамлин.
— Така ли? — Алексия наостри уши.
— Говореше се, че Били и Майлоу били в черния списък. Не знам дали са имали проблеми с някоя от групировките, или е било друго. Но всичко, до което тези момчета се докосваха, ставаше на лайно, ще ме прощавате.
Алексия познаваше това чувство. През последната година като политик го беше изпитала.
— Знаете ли кой е поел доставките за Хамлин след вас?
Жената надраска на един лист някакво име.
— Мислите ли, че това може да е свързано със смъртта му или с тази на детето му?
— Вероятно — отвърна Алексия. — Ще проверя лично.
Този ден Алексия направи още четири посещения — три при бивши клиенти и едно при друг доставчик. Навсякъде чу едно и също. „Заплашваха ни. Получихме предупреждение да се оттеглим. Получихме по-добра оферта“. Фирмата на Хамлин беше фалирана от конкуренцията. Двата най-големи конкурентни местни сервиза — „Куинс Карс“ и „Макадамс Ауто Сървисиз“ — бяха получили големи финансови инжекции от чудодейни купувачи, което им позволило рязко да понижат цените, което било много странно предвид тежката рецесия за автомобилния сектор по онова време.
Алексия се прибра в хотела към пет, подремна, за да се зареди, взе душ и тъкмо се канеше да излезе, за да хапне някъде, когато телефонът й звънна.
— Къде си? — Гласът на Луси Майър прозвуча топло и конспиративно както винаги.
Алексия се усмихна.
— Знаеш къде съм. В Ню Йорк, в града, който никога не спи.
— Още ли?
— Още. Утре летя за Англия.
— Ясно. Е, разкри ли вече случая, Шерлок Холмс?
— Не, още не. Преливам от пусто в празно, както винаги. С теб какво става?
— Покажи се на прозореца.
Алексия повтори като ехо:
— На прозореца? Сега ли?
— Не, след две седмици. Сега, разбира се!
— Но защо?
— Просто го направи.
Алексия отиде до прозореца и го отвори. Долу на улицата стоеше Луси, ухилена като котка, глътнала канарче. В едната си ръка държеше мобилния си телефон, а в другата — пликове с покупки от „Барнис“.