— Реших да дойда да те проверя! — извика тя отдолу. — Къде ще ме заведеш на вечеря?
Вечеряха в „Илейнс“ по настояване на Луси.
— Идвам в Ню Йорк веднъж на сто години, така че мога да се поглезя.
— Мислех, че аз те каня.
— Точно така, ти ме каниш. Още по-добре. Мисля да си взема хайвер, равиоли с раци и една хубава бутилка отлежало „Шабли“. А ти можеш да обясниш какво правиш тук толкова време, както и за заминаването си за Лондон. Нали каза, че не искаш да присъстваш на произнасянето на присъдата.
— Така беше, но промених мнението си.
— Защото…?
Алексия отпи глътка от бялото вино.
— Теди е направил доста ужасни неща. Но и аз не падам по-долу. Той все още ми е съпруг.
— И това е достатъчно, за да се оправят нещата?
Алексия долови в гласа на Луси горчивина, каквато не бе очаквала, някаква остра нотка, която не бе чувала никога.
— Не, разбира се, че не. Вече нищо не може да оправи нещата. Означава обаче, че поне бих могла да се опитам да простя.
— Не разбирам защо ще го правиш. — Луси скри лицето си зад менюто, така че Алексия не можа да разчете изражението й. — Все още ли го обичаш?
Алексия не бързаше да отговори.
— Да — призна накрая. — Мисля, че да. Колкото и абсурдно да звучи, срещата с бившата съпруга на Били Хамлин тази седмица ми даде повод да размисля.
— Срещала си се със… — Луси поклати отчаяно глава. — Сега вече нищо не разбирам. Какво общо има тя с теб и с Теди, за бога?
— Сали и Били са се развели повече от десет години преди убийството му. Въпреки това тя все още изпитва към него толкова състрадание, толкова много любов. Беше наистина вълнуващо. Сякаш са две части на едно и също тяло.
— О, моля те! — Луси драматично завъртя очи, допи чашата си и си наля още.
— Говоря сериозно — отвърна Алексия. — Хрумна ми, че същото е при нас с Теди. След всичките тези години заедно той е сякаш част от самата мен. Не мога просто да го отрежа. Сигурно и ти изпитваш същото към Арни, не е ли така?
— Не знам дали е така, или не — важно заяви Луси. — Арни никога не е убивал човек, не го е заравял в задния двор, нито е лъгал за това.
— Права си. Ами ако го е направил? Не мислиш ли, че би му простила?
— Не! — Луси беше толкова сигурна, толкова брутално крайна.
— Дори ако го е направил, за да предпази Съмър?
— Не. Никога.
— Наистина ли? Но как би могла да знаеш това, Луси? Никога не си попадала в такава ситуация.
Луси сви рамене.
— За мен има неща, които не могат да бъдат простени, и точка. Хайде да похапнем.
Поръчаха си храна и настроението моментално се ободри. Алексия разказа на Луси за напредъка в разследването си. За срещите си с началника на полицията Хари Дубловски, с приятелката и семейството на Дженифър Хамлин, с различните делови партньори, изоставили Били и докарали го до банкрут през деветдесетте. Накрая разказа за информацията за Майлоу Бейтс, която й бе събрал Едуард Манинг.
— Били винаги е твърдял, че партньорът му е отвлечен и убит, но всички са пренебрегвали това като болна фантазия. Полицията, съпругата му, всички.
— И ти мислиш, че е казвал истината? — Луси отпи от леденото шабли и набоде ароматно парче равиоли с раци.
— Имало е труп, само един труп на бял мъж, изхвърлен от река Хъдсън в годината, когато Майлоу Бейтс е изчезнал.
Луси се изсмя.
— Но това може да е всеки! Бездомник или избягало хлапе. Имаш ли представа колко много хора изчезват в този град? Колко много губят живота си?
— Да, имам — възбудено отвърна Алексия. — Близо хиляда. Само половината са мъже и само неколцина имат следи от насилие, което според Били се е случило на Майлоу. Този бял мъж е бил изтезаван и хвърлен в реката жив, за да се удави. Абсолютно същото се е случило на Дженифър Хамлин. Съвсем същото!
Луси се замисли, после попита:
— Къде е тялото сега? Можеш ли да поискаш експертиза? ДНК анализ или… нещо такова. Каквото правят на местопрестъплението.
— За съжаление не. Непотърсените до две години трупове се кремират. Но съм сигурна, че е бил Майлоу Бейтс, че е бил убит от психопата, убил Дженифър Хамлин. Гласовете, които е чувал Били, не са били само в главата му. Един от тях е бил реален.
— Постоянно го повтаряш. А от къде си сигурна?