— Защото същият глас се обади и на мен, още в първите дни след назначаването ми на поста вътрешен министър. Точно след появяването на Били в Лондон. Обадиха ми се в Чейни Уок, цитираха ми библейски щуротии, заплашваха ме. Използваха гласов преобразовател, точно какъвто е описвал Били. Едва ли е съвпадение, не мислиш ли?
Луси смръщи вежди.
— Досега не си ми споменавала за никакви странни гласове.
— Не съм ли?
— Не. А ми казваше всичко друго. Всичко за миналия ти живот, за Били, за случилото се в Мейн онова лято. Как така изобщо не си го споменавала?
— Сигурно защото не мислех, че е важно. — Алексия махна пренебрежително с ръка. — Ако се оставях да бъда притеснявана от всички откачалки, никога не бих успяла в политиката.
— Значи обажданията не те уплашиха?
— Не особено. Може би мъничко. Но никога не съм се отнасяла сериозно към тях. Досега. Когато Сали Хамлин ми описа гласа, от който се е страхувал Били, веднага разбрах. Същото копеле се е обаждало и на мен. Обзалагам се, че това е нашият убиец. И все още е някъде наоколо.
— Мислиш, че той е убил и Майлоу Бейтс?
— Да.
— И Дженифър Хамлин?
— Да.
— Ами Били? Той не пасва в този модел, нали? — каза Луси.
— Не. — Алексия отмести поглед. — Не знам какво се случи с Били.
Част от нея искаше да признае на Луси истината: как Теди е причакал Били до апартамента му в Лондон и го е намушкал смъртоносно. Нали й беше казала всичко друго. Каква разлика ако и каже поредната безумна тайна? Но нещо в тона на Луси я възпря. Не можеше да понесе мисълта, че ще отблъсне Луси, единствената скала, единствената опора, която й бе останала. Освен това бе обещала на Теди, че ще опази тайната му за Били, а Алексия държеше на обещанията си.
Луси обра остатъците от соса с раци от чинията си и въздъхна доволно.
— Да разбирам ли, че си съобщила на полицията новата си информация?
Мълчанието на Алексия бе красноречиво.
Луси шумно пусна вилицата си в чинията.
— Не си го направила, нали?
— Не е толкова просто.
— Алексия! Ти току-що каза, че може би си застрашена от човека — глас. Че все още е наоколо. Защо не съобщиш каквото знаеш?
— Защото нямам доказателство. Нямам запис, нямам телефонна справка. Нищо. И защото полицията вече е решила, че не вярва на показанията на Били. И защото утре летя за Лондон. Нямам време за обяснения и разпити, особено когато знам, че така или иначе няма да бъдат проверени. Вече не съм в кабинета, така че никой не го е грижа какво ще ми се случи.
— Мен ме е грижа — гневно заяви Луси. — И тази работа никак не ми харесва.
Поръчаха си десерт — пудинг с лакта за Луси и сорбе меланж за Алексия. „Нищо чудно, че е толкова слаба — помисли си Луси. — Яде като врабче“. След няколко минути отново потънаха в приятелски разговор. Алексия плати сметката и излязоха да си хванат таксита.
— Струва ли ти се странно — попита Луси — да се връщаш в Ню Йорк след толкова време в Англия?
Градските светлини блещукаха като лампички на коледна елха. Вечер Манхатън оживяваше. Двете жени усещаха пулса му в топлия летен въздух, пулса на живия, дишащ град.
— Знаеш ли кое е най-странното? — попита Алексия. — Ти си единственият човек на света, на когото мога да го кажа. За първи път от четирийсет години се чувствам свързана с Тони Джилети. Момичето, което бях някога.
Луси попита:
— Така ли?
— През по-голямата част от живота си се убеждавах, че Тони е мъртва и погребана. А тя е тук. — Алексия докосна гърдите си. — Винаги е била тук. Теди го е знаел и й е простил. И нещо повече — обичал я е, въпреки всичко. Може би заради това сега и аз му прощавам. Не оправдавам действията му. Просто се опитвам да мразя греха, а не грешника. Ако това има някакъв смисъл.
Едно жълто такси се приближи.
— Качвай се — подкани я Луси. Изведнъж стана някак дистанцирана, сякаш накрая умората я натисна.
— Сигурна ли си? — попита Алексия. — Ти си по-далеч от мен.
— Сигурна съм. Утре ще ставаш рано за полета. Върви. Друго ще дойде след минута.
Целунаха се по бузите и поеха всяка по своя път.
Алексия бе твърде превъзбудена, за да заспи. Теориите й за Майлоу Бейтс, срещите й със стари познати на Били, ненадейната вечеря с Луси и спомените за миналото отприщиха мислите й. Трябваше да мисли и за присъдата на Теди. Предстоящото й връщане в Англия след толкова дълго отсъствие, и то при такива трудни обстоятелства, опъваше нервите й. Алексия все още не знаеше дали Роксан ще се съгласи да се срещнат. Не знаеше дали би понесла да посети Майкъл. Само мисълта, че медиите ще пощуреят да отразяват присъствието й на делото на Теди, беше достатъчна да вдигне адреналина й до космически нива.