В опит да се поразсее тя включи компютъра и започна да подрежда събраната през деня информация. Имаше нещо успокояващо в логиката на данните, в начина, по който фактите се трупаха, един върху друг, за да стигнат до крайното заключение — истината. Истината бе толкова неуловима, илюзорна. Стабилният предсказуем свят на фактите и цифрите носеше спокойствие. Алексия усети как се разтоварва от напрежението и мислите й взеха да се проясняват, докато пишеше.
Беше почти един след полунощ, когато го видя.
Отначало помисли, че е допуснала грешка, и се върна да провери информацията. Но не. Беше видяла правилно още първия път. В дребния шрифт на всички фирмени документи постоянно се появяваше едно и също име — „ХМ Кепитъл“ ЕООД.
„Уоли Тракинг“, фирмата на Джеф Уилкис, беше изцяло дъщерна фирма на „ХМ Кепитъл“. Част от „Трамъл Лоджистикс“, друг клиент на Били и Майлоу, беше купена от „ХМ Кепитъл“ в годината, в която „Хамлин“ бе фалирала, макар че фирмата бе продала дела си скоро след това. „Куинс Ауто Партс“, доставчикът, когото Алексия бе посетила този следобед, нямаше видима връзка. Но когато Алексия написа „Де Салис“ в Гугъл — името на богатия клиент, спасил „Куинс Ауто“ през деветдесетте и заел мястото на „Хамлин“, — хоп, излезе същото име: „ХМ Кепитъл“. Според годишния си отчет „ХМ Кепитъл“ притежаваше дял от 25 процента. Това беше допълнение към известни интереси в автомобилния бизнес в Куинс и Бруклин на група с ограничена отговорност, чиито други инвестиции бяха изключително във финансовия сектор. До 1996 портфолиото на „ХМ Кепитъл“ включвало нискобюджетни дейности на нововъзникващи пазари. „ХМ“ купували финансови къщи в Могадишу и застрахователни компании в бившия Съветски съюз. Всичко това налагаше очевидния въпрос: „Какво, по дяволите, са търсили от клиентите на «Хамлин Мотърс»?“
Следващите четирийсет минути ровене из интернет пространството не дадоха никакъв отговор. Алексия разтърка уморено очи. Трябваше да тръгва към летището след по-малко от пет часа, а все още не беше мигнала. Точно когато се канеше да изключи лаптопа и да подремне, й хрумна една мисъл.
Натисна подробно търсене и изписа: „ХМ Кепитъл — ръководство, служители“. На екрана се появи списък с около двайсет имена. Приблизително на средата на списъка Алексия забеляза едно познато.
Бе последното име на света, което бе очаквала да види.
38.
Делото на Теди де Вер се гледа в известния лондонски Върховен съд на Странд. Като част от Кралската съдебна палата, готическата сграда от късната викторианска епоха със своите кули, богато украсени арки и множеството статуи — от библейски личности до известни прависти на съвремието. — Върховният съд е бил сцена на много съдебни драми в Англия. През последните години съдът се бе прочул още повече. Тук бяха разпитвани свидетелите за смъртта на принцеса Даяна, тук бяха водени дела на разни вестници от Флийт Стрийт, на Майкъл Дъглас и Катрин Зита-Джоунс, Наоми Кембъл и цяла плеяда известни имена.
Теди де Вер може и да не беше точно от тази категория, но той и съпругата му си оставаха една от най-известните и най-противоречиви двойки в британската политика. Алексия де Вер бе напуснала политическата сцена във вихъра на семейните скандали предишната година, бе обърнала гръб на Великобритания и медиите й, което правеше присъствието и на произнасянето на присъдата на мъжа й гореща новина. Големият въпрос не беше: „Колко години ще дадат на Теди де Вер?“, а: „С какво ще бъде облечена Алексия де Вер? Състарила ли се е? Как стресът се е отразила на фигурата й?“ Дали бедната й осакатена дъщеря, някогашната годеница на убития Андрю Бийзли, все още презираше известната си майка, втората британска Желязна лейди? Или на известното каменно стълбище пред Върховния съд щеше да се наблюдава вълнуващо семейно помирение? Това бяха важните въпроси, чиито отговори търсеха читателите на „Дейли Мейл“. Стотици обикновени хора се бяха събрали на Странд, за да зърнат Алексия де Вер при пристигането й в съда. Както самата тя бе предполагала, зяпачите, новинарските екипи и папараците образуваха истинска лудница.