— Толкова е отслабнал — прошепна Рокси.
— Виждам.
Любимият му костюм от „Търнбул и Асер“ висеше на раменете му като взет под наем. Червендалестите му бузи се бяха стопили и хлътнали. Изобщо целият се беше свил — беше по-дребен, смален. Като видя Алексия и Рокси, седнали заедно до защитника му, им се усмихна изненадано.
— Не поощрявай това. Не го гледай — прошепна Ангъс в ухото на Алексия. — Съдят го за убийство. Трябва да показва разкаяние.
„Трябва да излъчва разкаяние — помисли Алексия. — Проблемът е, че той не мисли, че е извършил нещо нередно“.
— Всички да станат. Влиза председателят — главен съдия Карнарвън. Всички да станат.
Главата на Алексия се завъртя, когато се изправи. Това беше.
Делото беше просто и лишено от емоции: според собствените му признания Теди де Вер бе застрелял Андрю Бийзли предумишлено. Успешно бе прикривал престъплението в продължение на девет години и при разкриването му не бе демонстрирал никакво съжаление. Заради явната му липса на адекватно разбиране или разкаяние за извършеното и заради тежестта на престъплението Теди де Вер е опасен за обществото. По тази причина и в интерес на правосъдието обвинението на Короната призовава за доживотна присъда.
Рокси изслуша изложението на обвинението, без да трепне. Бе решила да дойде на произнасянето на присъдата с надеждата, че това ще й помогне да преодолее себе си. Тази мисъл й подсказа посещението на Съмър Майър. Това се отнасяше не само за съдебния процес, но и за срещата с майка й — искаше да направи първата малка крачка към опрощението. Терапевтът й, доктор Удс, веднъж описа негативното й отношение към реалността така, че успя да докосне най-болезнената струна: „Все едно ти изпиваш отровата и се чудиш защо мразеният човек не умира“. Тогава Рокси осъзна: „През по-голямата част от живота си пих отрова и се чудех защо майка ми не умира. Не трябва да допускам същата грешка с татко“. Идването й във Върховния съд бе истинско изпитание. Но Рокси се надяваше, че ако се справи, ще излезе по-силна и ще се пребори с поне някои от своите демони.
В известен смисъл вече усещаше ефекта. Като видя Теди на подсъдимата скамейка — един слаб възрастен мъж, тя осъзна, че той все още е неин баща, все още е човекът, когото бе обичала през целия си живот. Не можеше да му прости. Но осъзна с изпепеляваща яснота, че не може и да спре да го обича.
Колкото до Андрю Бийзли, той вече не беше реална личност за нея. Чертите му, докосването му, гласът му… всичко бе загубено толкова отдавна. Роксан не можеше да свърже днешния процес с този човек. Андрю беше само копнеж, спомен, нещо, което бе очаквала и всъщност никога не бе имала. Беше толкова тъжно. Но беше минало. Приключило. Завинаги. Когато обвинението завърши пледоарията си и Ангъс Грей взе думата, Рокси почувства, че бъдещето я привлича, неизвестно, загадъчно, но въпреки това реално, осезаемо, така както не бе усещала от много дълго време.
Пледоарията на Ангъс беше още по-кратка и от тази на обвинението. Теди се бе признал за виновен и бе спестил на Короната и на всички страни по делото един скъп процес. Беше поел отговорност и беше готов да понесе наказанието си. Колкото и противозаконни да бяха действията му, той е бил воден единствено от желание да предпази дъщеря си. Ползва се с добро име.
Главен съдия Карнарвън се покашля. Той беше много стар, слаб и имаше противно висяща кожа на шията, като пуяк, готов за дръвника. Лицето му не излъчваше състрадание.
Седнала до дъщеря си, Алексия се приготви за най-лошото.
— Зверско престъпление… уязвим млад мъж, примамен, за да бъде убит.
Думите на съдията се сипеха върху нея.
— Без никакво чувство за разкаяние.
Алексия погледна Теди. За миг погледите им се срещнаха и тя прочете в неговите благодарност и любов. Той изглеждаше толкова спокоен. Дори да се страхуваше, не го показваше.
— Въпреки доброто име, с което се ползва, в интерес на правосъдието е…
„Всъщност изобщо познавала ли съм го някога? — помисли Алексия. — Познавали ли сме се?“
— Осъждам ви на доживотен затвор, с минимум петнайсет години без право на помилване.
И удари с чука. Това беше. Петнайсет години. Същата присъда бе получил Били Хамлин някога. Връхлетя я чувството за дежа вю, за капана на някаква ужасяваща цикличност, от която няма измъкване.
„Той ще умре в затвора. Никога повече няма да споделяме едно легло. Никога повече няма да го държа в обятията си“.