Били се усмихна. Изглеждаше толкова щастлив и уверен, че дори Джеф Хамлин малко се успокои.
— Късмет, синко.
— Благодаря, татко. Няма да ми трябва.
Докато изминаваха краткото разстояние от затвора до съда, Били Хамлин се загледа през задното прозорче на затворническия ван.
Вълнуваше се — и не само защото щеше да бъде освободен.
„Само след час отново ще видя Тони. Тя също ще е щастлива да ме види. И толкова благодарна. Когато всичко това свърши, ще й предложа да се омъжи за мен“.
Чудеше се дали се е променила. Дали си е подкъсила косата след лятото или може би е поотслабнала. Не че имаше нужда. Тони Джилети си беше съвършена.
За целия му престой в затвора му беше написала само една кратка бележка. Били се бе надявал на повече писма, но Тони му бе намекнала, че техните я дебнат и е трудно да поддържа връзка. Били я разбираше.
Но това нямаше значение. Скоро този кошмар щеше да приключи и двамата щяха да започнат съвместния си живот отново.
Макар да бе смаян от повдигнатото обвинение за убийство, Били не съжаляваше за постъпката си. За него нямаше опасност да влезе в затвора, но ако бяха обвинили Тони, предвид предишното й досие можеше да се случи всичко. Той знаеше за неприятните публикации в пресата. Нямаше достъп до телевизия от месеци, но един от надзирателите в затвора му бе показал „Нюзуик“. За разлика от баща си, Били не беше толкова притеснен за репутацията си.
„Всяко чудо за три дни. Освен това, щом разберат какъв съм всъщност, ще осъзнаят, че не съм чудовището, за което ме мислят“.
На негова страна бяха младостта, невинността, любовта на невероятна жена. Някой ден двамата с Тони щяха да си спомнят за това време и да въртят очи от досада заради цялата тази лудост.
Затворническият ван подрънкваше по пътя.
Делото на Били Хамлин щеше да се гледа в районния съд на Йорк в центъра на Алфред. Върховен съдия Девън Уилямс щеше да води делото в съдебна зала две — елегантно помещение в предната част на сграда в колониален стил, със старомодни касетирани прозорци, дървени пейки и паркет от построяването й през 1890, ежедневно лъскан до блясък като ледена пързалка. Сградата на районния съд в Йорк беше символ на морала, почтеността, традициите и реда в този най-консервативен щат. Въпреки това зад стените й гъмжеше от всевъзможни проявления на мрачните човешки страсти. Скръб. Корупция. Насилие. Омраза. Отчаяние. Зад елегантната фасада с бели колони на съдебната палата на Йорк съдби се възраждаха и разбиваха, надежди се възнаграждаваха и смазваха. Правосъдие се раздаваше. А понякога се отказваше.
Тони Джилети пристигна в съда, придружена от родителите си. Отпред се беше струпала огромна тълпа зяпачи и репортери.
— Колко са много! — нервно прошепна Тони на майка си. — Сигурно хотелите в Алфред са претъпкани.
Сандра Джилети приглади правата си пола от „Диор“ и се усмихна на фотографите на влизане в сградата. Бе доволна, че все пак бе решила да се издокара с марковите си дрехи. Уолтър се бе притеснил да не е прекалила, но с камерите на Ен Би Си, насочени към нея, Сандра направо би умряла, ако се бе появила с някой парцал от местния универсален магазин.
— Все пак случаят привлече вниманието на много хора — прошепна тя на Тони.
„Като мухи на кучешко лайно“, горчиво си помисли Тони.
Гневът й прикри страха й. Обвинението я призоваваше като свидетел. Бе получила призовката само преди няколко дни — за изключително раздразнение на баща й.
— Не можеш ли да я отървеш от това? — попита Уолтър Джилети Лорънс Макгий, скъпия манхатънски адвокат, когото бе наел. — Няма време да се подготви.
Лорънс Макгий обясни, че от Тони не се очаква да се „подготвя“.
— Просто трябва да излезе и да каже истината. Никой не подлага под съмнение нейните показания. Казаното пред полицията от Тони и от Хамлин напълно съвпада.
Но, естествено, Лорънс Макгий не знаеше истината. Нито пък полицията, нито родителите на Тони, нито някой друг, освен самата Тони и Били. Ами ако Били променеше показанията си, докато е под клетва? Или ако неговият адвокат проведеше кръстосан разпит в съдебната зала и я подведеше да каже истината? Дали Били изобщо знаеше, че обвинението я е призовало като свидетел? Щеше ли да я намрази, че свидетелства срещу него, щеше ли да поддържа лъжата, или самият той искаше това? Самата мисъл, че ще види лицето му, разтуптяваше сърцето й и изпотяваше дланите й, но не в добрия смисъл. Не се бе чувствала толкова изплашена, откакто Грейдън Хамънд я бе погледнал през сълзи и бе измрънкал: „Николас го няма“.