— В какво инвестира?
— В нововъзникнали пазари — уверено заяви Теди. — Главно в бившите съветски републики. Нефт и газ.
— Нищо друго?
— Не, доколкото ми е известно.
— Не инвестират ли например в автомобилната индустрия? В Америка.
— Не. — Теди смръщи вежди. — За какво е всичко това, скъпа?
— Всъщност нищо съществено — усмихна се Алексия. — Мислех да инвестирам някъде, това е всичко. Затова исках да чуя твоето мнение.
— Ще ти кажа моето мнение! — Теди изведнъж сякаш побесня. — Кажи на Арни, че ако се опитва да измъкне пари от това семейство, да вземе да дойде при мен, по дяволите! Как смее да те примамва така, когато си толкова уязвима? Знаех, че има проблеми с финансите, но не си представях, че нещата са стигнали чак до там.
— Моля те, успокой се, скъпи. Никой не ме притиска, най-малко Арни. Не трябваше да те питам за това.
За облекчение на Алексия двама охранители от затвора влязоха в същия момент и много учтиво я помолиха да напусне. Теди я взе в обятията си и забрави за Арни Майър.
— Благодаря ти, че дойде да ме видиш.
— Ще идвам при всяка възможност. Веднага щом ми кажат къде си. — Алексия го целуна нежно по бузата.
— Грижи се за Рокси — подвикна Теди през рамо, докато го отвеждаха.
— Ще направя всичко по силите си.
Алексия изпрати с поглед мъжа, с когото бе споделила четирийсет години от живота си. У нея се надигна вълна от емоции, но тя побърза да я потисне. Сега не можеше да направи нищо повече за Теди. Но все още можеше да помогне убиецът на Дженифър Хамлин да бъде изправен пред правосъдието.
Арни Майър бе свързан с Били Хамлин. Колкото и странно да звучеше, беше истина. Теди го бе потвърдил. Арни Майър, съседът и приятел на Алексия, бе използвал фиктивната си фирма „ХМ Кепитъл“ за целенасоченото унищожение на бизнеса на Били. Според бившата съпруга на Били точно това в най-голяма степен бе докарало горкия Били до ръба.
Теди явно нищо не знаеше по въпроса. Объркването му беше искрено.
Но все някой знаеше за това.
„Ще трябва да поговоря с Луси“.
Съмър Майър гледаше втренчено екрана. Беше толкова разочарована, че й идеше да заплаче.
— Това ли е? Само това ли имате?
— Това е — каза Карън. — Тя влезе и излезе много бързо. Значи не я познахте?
Съмър може и да познаваше жената на екрана, но нищо не можеше да се различи. Изображението беше мътно, с ниска резолюция, черно-бяло, а и беше снимано само отзад и отгоре. Камерата бе уловила само част от профила й, когато се бе приближавала до рецепцията. През останалото време лицето й бе скрито. За момент Съмър помисли, че долавя у нея нещо познато — походката може би, или жестовете, когато се навеждаше към бюрото. Но скоро реши, че се хваща за сламки.
„Толкова ми се иска да видя нещо, че вече си измислям“.
— Дали бих могла да взема копие от записа вкъщи?
Не очакваше да получи нещо повече от образите, но ако ги качеше на компютъра си, можеше да ги проучи по-подробно.
Секретарката се огледа предпазливо, после извади диска и го тикна в ръката на Съмър.
— Нямам копие, само оригинал. Вземете го и ми го върнете, когато приключите. Само не го губете. Дейвид ще ме обеси, ако научи. Дори не искаше да ви се обаждам. Беше притеснен след първото ви посещение.
— Така ли? — изненада се Съмър, докато пъхаше диска в джоба си. Чудеше се какво ли има да крие управителят на „Дрейк Мотърс“. — Е, благодаря, Карън. Обещавам да внимавам.
— Беше ми приятно. — Карън Дейвис й намигна. „Разследването“ на Съмър Майър беше най-интересното нещо, което й се бе случвало от много време. — Ние, момичетата, трябва да се подкрепяме, нали така?
Вечерта Съмър се беше опънала на дивана в наетия от нея апартамент в Бейсуотър и гледаше записа от Карън Дейвис за хиляден път. Колкото повече наблюдаваше елегантната сива фигура, която се движеше из магазина, толкова по-сигурна беше, че я познава. Но не можеше да я свърже с нищо. Дрехите на жената — пола до коленете и пуловер — бяха семпли и с нищо незабележими. Носеше шал на главата си — никоя от познатите на Съмър не носеше шал, — но може би беше искала да скрие лицето си от камерите? Със сигурност добре бе постигнала анонимността си, дори по-добре, отколкото с маска.