Съмър заряза компютъра, пусна телевизора и почна да превключва каналите, докато не стигна новините на Би Би Си. Теди де Вер бе осъден този ден. Петнайсетгодишната му присъда беше главна новина. Дори сега, след толкова много месеци, на Съмър й беше трудно да повярва, че този благ, мил, сърдечен чичо Теди би могъл да убие човек, да го застреля хладнокръвно. С изненада научи, че Рокси е отишла в съда. Само преди две седмици категорично бе заявила, че не иска да има нищо общо с родителите си. В репортажа от новините изглеждаше хубава, спокойна, елегантна в прилепналата си черна рокля на излизане от съда до майка си.
Съмър се усмихна. Ако Алексия и Рокси се сдобряха, щеше да има поне една полза от цялата тази тъжна какофония. Забеляза, че Алексия носи кремавия жакет на „Шанел“, който Луси й бе подарила за миналия й рожден ден. Съмър добре си спомняше този ден. Тогава бе побесняла, като видя как майка й прекосява стаята с плика от „Шанел“ в ръка — още един скъп подарък за жена, която тогава в очите на Съмър бе коравосърдечна и крайно себична. Това беше преди да разбере истината. Спомни си как Алексия бе протегнала ръце, за да вземе подаръка, и колко злостно тя си бе помислила: разглезената кралица приема дарове от преданата си придворна.
И точно тогава се сети. И това я порази така, че тя зяпна и ахна.
„О, боже, вече знам. Знам коя е жената“.
Грабна лаптопа, като проклинаше секундите, които бяха нужни за зареждането на диска. Най-сетне неясната фигура се появи на екрана. Нямаше никаква грешка. Това беше тя.
Любовницата на Майкъл.
Жената, която му беше купила мотора.
Жената, която бе разбила живота му и живота на Съмър.
За част от секундата Съмър изпита бегло задоволство. Беше решила загадката. Беше победила. Вече знаеше. Но истината беше толкова поразителна, толкова неестествена, толкова извратена, че я заля отвращение. Съмър стисна главата си с ръце и зарида.
Алексия отлетя за Америка два дни след делото на Теди. Полетът бе рано сутринта и на Хийтроу нямаше фотографи, там бе само дъщеря й Рокси.
— Скоро ще се върна, скъпа — обеща й Алексия. — Има няколко неща, които трябва да обсъдя с Луси. Но няма да ми отнеме много време. После двете с теб ще измислим план за бъдещето.
В самолета, в комфорта на първа класа, Алексия най-сетне си позволи да се отпусне.
Утре щеше да се срещне с Луси. Луси щеше да знае истината за Арни. Луси щеше да й каже.
Двете си имаха доверие.
Алексия де Вер се усмихна и се понесе в синевата.
39.
— Филийката изгоря.
Арни Майър вдигна поглед от „Уол Стрийт Джърнъл“. Беше в кухнята в дома си на Мартас Винярд, отпиваше ароматно карибско кафе и се наслаждаваше на изгледа към пристанището отвъд градината си, когато неочакваната стипчива миризма на пушек го стресна. Неочаквана, защото Луси никога не прегаряше нищо. Никога. Храните, които приготвяше, бяха винаги шедьоври на красотата, поднасяни димящи в съвършени съдове от китайски порцелан в точно определения момент като добре планирана военна маневра. Това бяха прецизност и перфекционизъм до най-малката подробност, които Арни Майър харесваше и очакваше. Той беше човек, който получаваше онова, което искаше.
— Хмм? — Луси погледна Арни, после към тостера. — О, боже! Защо не каза?
— Казах.
Луси не го слушаше. Натисна копчето, извади двете почернели като въглен филийки, отвори кухненската врата и ги изнесе навън, още димящи.
— Внимавай, миличка — подвикна след нея Арни. — Ще си изгориш пръстите. Да сложа ли други?
Отвън, на хладния сутрешен въздух, Луси Майър си пое дълбоко дъх и отвърна жизнерадостно:
— Не, не! Аз ще сложа.
Прикрит зад вестника, Арни наблюдаваше как съпругата му се суети из кухнята, реже филийки от пресния ръчен хляб и разбива яйцата, които щеше да му опържи с пушена сьомга. „Все още е толкова красива“, помисли си нежно. Обичаше тънката талия на Луси — беше елегантна, но не прекалено слаба като приятелката й Алексия. Госпожа Де Вер направо бе измършавяла напоследък, а според Арни една жена трябваше да има малко месце по себе си. Облечена в разкроена рокля с цвят на метличина, с престилка на цветя, вързана през кръста, тази сутрин Луси имаше някакво ретро излъчване от петдесетте години на двайсети век, което внасяше атмосферата на по-щастливи, по-семпли времена. Напомняше му за майка му като млада: женствена, грижовна, истински тих защитен пристан от превратностите на света.