— Обичам те.
Луси се обърна, усмихната и изненадана. Арни не беше по словесните излияния.
— Ами чудесно — разсмя се тя. — Защото на този етап си залепен за мен.
Арни най-сетне остави вестника.
— Има ли някакъв проблем, Луси? Изглеждаш ми някак напрегната тази сутрин.
— Защо, защото ти изгорих филийките ли? — разсмя се отново Луси, но той долови нервността й.
— Не знам. Може би. Ти никога не прегаряш филийките. И никога не загаряш нищо.
— Няма нищо, Арни. — Тя остави тигана с яйцата на котлона, намали го, заобиколи масата и го целуна. — Може би съм малко развълнувана. Не съм виждала Съмър толкова отдавна. Ще е чудесно да се върне тук.
— О, мамка му! — възкликна Арни Майър. — Днес си идва, нали? Съвсем забравих!
— Арни!
— Знам. Съжалявам. Уговорих се да ходя на риба с Джейк Макинтайър.
— Е, значи отмени уговорката — каза Луси, върна се до печката и взе една дървена лъжица. — Каза, че ще я вземеш от летището. Ще те очаква.
— Не може ли да отидеш ти? Обещах на Джейк…
— Не, не мога — раздразнено отвърна Луси. — Ще се разхождам с Алексия, забрави ли? Тя ми се обади от Англия специално да попита дали можем да прекараме малко време сами днес.
— Но може да се видиш с Алексия по всяко време.
— За бога, Арни! Теди току-що бе вкаран в затвора! Ти можеш да се видиш с Джейк Макинтайър по всяко време. Алексия има нужда от мен точно сега.
Арни Майър протегна ръка като футболист, признаващ фал. След три десетилетия брак знаеше, че когато почне битка, винаги губи.
— Добре, добре, ще взема Съмър. Кога каца, между другото?
Съмър притисна лице към илюминатора на малкия едномоторен самолет, за да наблюдава все по-ясно очертаващите се контури на Мартас Винярд. Триъгълникът, сключен между Атлантическия океан, Нантъкет и Винярд, изглеждаше най-спокойното и най-съвършеното място. Щом самолетът почна да се спуска, тя различи очертанията на познатите къщи с бели дървени облицовки, пръснати по острова като кукленски. Плувни басейни блестяха в синьо като малки квадратни сапфири насред изумруденозелените дворове. Всичко беше подредено, съвършено, излъчващо сигурност, в пълен контраст с бурята в душата на Съмър.
Като дете много обичаше тези кратки полети от Бостън. Първото зърване на острова винаги й носеше магическо очарование и слагаше началото на летните приключения. В онези дни Съмър бе потискащо свенлива: с наднормено тегло, вързан език и абсолютно непохватна. Но майка й направи всичко възможно да й осигури идилично детство. Винаги беше до нея, за да държи ръката й и да я утешава, да й вдъхва увереност. Луси Майър бе майката мечта за всяко дете.
За стотен път през това дълго пътуване от Лондон очите на Съмър се наляха със сълзи.
„Как е могла? Как е могла?“
Когато Съмър осъзна, че жената от записа на „Дрейк Мотърс“ е собствената й майка, отначало, естествено, не повярва. Да, походката бе на Луси, жестовете на тялото и ръцете — също. (Точно това, повече от всичко останало, бе събудило подозрението на Съмър. Представи си как майка й подава подаръка за рождения ден на Алексия.) Но мисълта, че майка й е имала любовна връзка с Майкъл? Това просто не можеше да проумее. Все едно някой да й каже, че светът е квадратен, а небето — зелено. Колкото и снимки да ти покаже някой, как ще повярваш на такова нещо? Фактът, че Луси е „сладкото мамче“ на Майкъл де Вер, противоречеше на всички природни закони, на вероятността, на реалността, каквато Съмър я познаваше.
Неспособна да повярва на собствената си преценка, нито дори на собствените си очи, Съмър бе направила онова, което би направил всеки добър журналист. Потърси неопровержими доказателства. Карън Дейвис от „Дрейк Мотърс“ й бе дала данните на анонимната офшорка и номера на банковата сметка, от която бе платен моторът. Първоначално те нищо не означаваха за Съмър. Бяха просто поредица от някакви си номера: Ай БАН и СУИФТ и други кодове. Но когато ги сравни отново с данните, които Арни й бе предоставил преди години за всички банкови активи на семейство Майър, откри пълното съответствие.
Луси беше купила мотора.
Луси беше любовницата на Майкъл.
Дали Луси се беше опитала да го убие? Нарочно ли беше повредила мотора?
Силно разтърсване върна Съмър към действителността.
„Кацнахме“.