Разкопча колана, избърса сълзите и се опита да се съсредоточи върху гнева, който я бе обгърнал като пелерина. Как смееше майка й да й причинява това? Как смееше Майкъл! Какво ли са си мислили? Предателството на Майкъл дълбоко я бе наранило, но от страна на майка й — това беше още по-зле. Не осъзнаваше ли Луси, че Съмър вече е загубила всичко? Не само Майкъл и надеждите си да създаде ново семейство, но и старото си семейство. Всичките й спомени, цялото й детско щастие бе опетнено, отровено, разрушено. Щеше да я боли по-малко, ако Луси бе отрязала двете й ръце или бе заляла лицето й с киселина. И през цялото това време се преструваше на перфектната майка! Това бе най-противното от всичко.
Сети се за казаното от Рокси във Феърмонт Хаус.
„Нямаш представа колко си щастлива с майка като Луси.
Не можеш да си представиш какво е да осъзнаеш, че всичко, което си мислила, че знаеш за себе си и семейството си, е било само вятър и мъгла!“
Съмър вече си го представяше.
Вече бе решила какво ще прави. Първо, щеше да каже на баща си. Щеше да покаже на Арни записа, банковото извлечение, да му разкаже, че светицата Луси Майър е лъжкиня, прелюбодейка, измамница и… убийца.
В този момент всичко започна да й се изяснява. Дори сега, след онова, което знаеше, Съмър не можеше да повярва, че Луси би се опитала да убие Майкъл, като нарочно повреди мотора му. Имаше поне една причина, заради която да не иска да го нарани. Освен всичко друго той бе син на най-близката й приятелка. Луси познаваше Майкъл от дете. Освен това механикът от сервиза „Сейнт Мартинс“ не беше сигурен, че някой се е опитвал да пререже спирачките умишлено. Можеше да е случайност. Съмър не знаеше вече на какво да вярва. Единственият човек, който знаеше истината, беше майка й, но дали Съмър щеше да има смелостта да застане срещу нея? Какво ли казва човек при такива обстоятелства? Бе имала цели дванайсет часа да го обмисли, но още нямаше представа как да започне.
„Мамо, знам, че се чукаш с гаджето ми.
Мамо, ти ли се опита да убиеш Майкъл?“
Всичко това беше абсурдно.
Прекоси пистата като в унес, взе си багажа и тръгна към изхода. Направи всичко възможно да се овладее преди двойната врата да се отвори. Пред нея се простря море от усмихнати лица. Всички бяха облечени в униформата на Винярд — къси панталонки в цвят каки и ризи с копчета, всички очакваха приятели и роднини, като че ли си беше съвсем нормален ден, като че ли светът не бе спрял да се върти. Съмър огледа тълпата. Не виждаше баща си. Раздразнението й се смеси с облекчение — поне нямаше да се наложи веднага да му съобщава новината. Но когато тръгна към колонката за такситата, той се появи — подтичваше запъхтян към терминала. Щом видя Съмър, намали крачка, доближи я и я сграбчи в прегръдката си.
— Съжалявам, миличка.
Ухаеше на афтършейв, кафе и пури — ароматът на татко. Въпреки всичките си усилия Съмър отново избухна в сълзи.
— Толкова е хубаво, че си у дома — каза Арни и избърса потта от челото си. — Направи ми една услуга. Обещай ми да не казваш на майка си, че закъснях.
И в този миг Съмър осъзна: „Не мога да му кажа. Поне не и докато не поговоря с нея. Не и докато не разбера истината със сигурност. Напълно ще го разбия“.
— Здрасти, тате. Толкова се радвам да те видя. — Опита се да преглътне сълзите, но това се оказа невъзможно.
Арни изглеждаше потресен.
— Миличка, какво се е случило?
„Всичко“.
— Нищо. Сигурно защото много ми липсвахте.
— О, мила моя! И ти ни липсваше. Но вече си тук. Не плачи. Хайде. — Арни взе куфара й в една ръка, а самата нея — в другата. — Джипът е отвън. Да се прибираме у дома.
Алексия погледна притеснено натъпканата раница на Луси.
— Какво толкова носиш? Сякаш си тръгнала към Северния полюс.
— Ами нали сме на пикник — обясни Луси.
— Ние или цяла армия?
— Е, нося някои важни неща. Човек винаги трябва да е подготвен.
Алексия се чувстваше всичко друго, освен подготвена. Беше пристигнала на острова предната вечер. Часовата разлика притъпяваше реакциите й, замъгляваше съзнанието й. В Англия всичко бе изглеждало толкова нормално. Беше си мислила — ще дойде, ще разкаже на Луси какво е открила в Ню Йорк за фирмата на Арни, как е смазал бизнеса на Били, и ще я попита какво знае. Съвсем просто.
Само че изобщо не беше просто. Сега, след като беше тук, с Луси, Алексия осъзна истинския смисъл на онова, за което се канеше да я пита. Ставаше дума за Арни. За съпруга на Луси. За мъжа, когото тя обичаше. Как щеше да й каже, че е замесен не само в заплашване и изнудване, но и в убийство? Луси би имала пълното право да откаже да я слуша.