— Да. Когато бях в Ню Йорк, се срещнах с майката на Дженифър Хамлин. Бившата съпруга на Били.
— Знам. Каза ми. Сали. И как тъкмо тя ти е повлияла да простиш на Теди.
„Леле! Наистина ме е слушала в «Илейнс»!“
— Точно така. Тя беше тази, която ми каза за заплахите по телефона, от които се е оплаквал Били. Освен това ми даде информация, контакти и други работи, от някогашния офис на Били.
— И какво? — Луси изглеждаше объркана.
— Обажданията от откачения тип с библейските цитати започнали през периода, когато „Хамлин“ банкрутирала — обясни Алексия. — Затова тя мисли, че може да има някаква връзка. Е, оказа се, че има.
Луси мълчаливо чакаше.
— Връзката е била фирмата „ХМ Кепитъл“. Чувала ли си за нея?
— Разбира се. Това е една от фирмите на Арни.
— Точно така. Видях името му в списъка на директорите. По-късно питах Теди за това и той ми каза, че Арни е основател и собственик.
— Точно така — отвърна Луси.
Не изглеждаше нито сърдита, нито притеснена. Окуражена, Алексия продължи:
— В период от две години „ХМ Кепитъл“ системно е отстранявала клиентите на Били Хамлин и е купувала доставчиците му. Има прекалено много данни за това и едва ли е случайно съвпадение, особено като се има предвид, че фирмата няма нищо общо с автомобилния бранш. Колкото и откачено да звучи, явно Арни е искал фалита на Били Хамлин. И го е постигнал.
Луси мълчеше.
— Та въпросът ми е: защо? Можеш ли да ми посочиш една връзка, една-едничка, която Арни е имал със семейството на Били? Колкото и да е незначителна.
Луси поклати глава.
— Не. Наистина не мога.
— Моля те, опитай — подкани я Алексия. — Трябва да има нещо. Сериозно е, Луси. Дъщерята на Били и съдружникът му Майлоу Бейтс са били убити.
— Знам — спокойно отвърна Луси.
— Когато ти разказах, че Били Хамлин е идвал да ме търси в Лондон, последния път, когато се разхождахме на острова… когато ти разказах за миналото си… не си ли чувала това име и преди?
Луси се усмихна, но този път някак особено. Имаше нещо странно, нещо необичайно и не съвсем нормално.
— Може би Арни го е споменавал?
— Арни никога не го е споменавал.
Луси стана и започна да крачи бавно напред-назад между ръба на скалата и пейката.
Алексия се чудеше защо Луси е ядосана. Дали не бе прекалила с намеците за Арни? Опита се да замаже положението.
— Не обвинявам Арни за нищо. Може да няма нищо общо с телефонните обаждания, нито с убийствата. Не знам.
— Не го обвиняваш. — Луси говореше като робот.
Нещо определено не беше наред. „Да не би да я е напекло слънцето?“
— Но фирмата на Арни изскочи, и то неведнъж, а многократно, навсякъде. Не може да е съвпадение. Трябва да има някаква връзка.
— Разбира се, че трябва!
Луси се изсмя високо, но в смеха й нямаше никаква радост. Беше повече като крякане, на ръба на истерията. Клекна и отвори раницата си. Още вода ли търсеше? Или храна? „Шокирана е — помисли Алексия. — А и май и двете сме вече прекалено старички за такива разходки…“
Луси Майър извади пистолет. И се прицели точно между очите на Алексия. Вече не се смееше. Цялата излъчваше омраза.
— Ти, Алексия, не разбираш ли? Ти си връзката. Може би трябва да те наричам с истинското ти име. Тони. Антония Луиз Джилети — подлата, изобретателна, гадна кучка! Всичко, което се случи — толкова смърт, толкова болка — е заради теб.
40.
Съмър Майър метна чантата на леглото си и после се опъна до нея. Беше смазана от умора, но не от онази, която те води към съня. Вместо това тялото й потръпваше от емоционално напрежение. Загледа се в тавана, все още обсипан със звездичките от детството й, и очите й отново се наляха със сълзи.
„Трябва да говоря с мама“.
В колата баща й, й каза, че сутринта Луси излязла на екскурзия и щяла да се прибере чак късно следобед.
— С Алексия.
— Как така с Алексия? Тя е в Англия.
— Не. С майка ти е.
— Татко, даваха я по всички телевизионни новинарски емисии в Англия. Заради Теди. Видях я.
— Това, което мога да ти кажа, е, че се е обадила на майка ти и е искала да се срещнат, за да обсъдят нещо важно. Толкова важно, че не било за по телефон. Пристигнала е снощи.
Това беше огромна пречка в плана й. Съмър искаше да разговаря с майка си насаме. Щеше да каже и на Алексия, разбира се. Тя имаше право да знае истината за отношенията на сина си с така наречената й най-добра приятелка. Но това щеше да стане по-късно.