— Татко почина по-малко от година след нея. Сърцето му не издържа. Ти ми отне всичко! И си мислела, че ще стоя и ще те оставя да изчезнеш, да отлетиш и да си живееш щастливо до края на дните си, без да платиш за греховете си? Няколко десетилетия, най-дългият период в живота ми, не знаех, че ти си виновна. Като всички останали обвинявах Били Хамлин за убийството на брат ми. Него исках да накажа.
— Но Били беше наказан — отвърна Алексия. — Отиде в затвора.
— За петнайсет години? В безопасна килия с храна три пъти дневно? Да не се шегуваш? Това не е наказание. Това е майтап! — Ненавистта в погледа на Луси беше искрена. — Мислех да го застрелям в главата веднага щом излезе от затвора. Но щеше да е прекалено бързо и безболезнено. Знаеш ли колко време е нужно човек да се удави?
Алексия поклати глава.
— Не? Горе-долу. Познай.
— Не знам.
— Двайсет и две минути. Двайсет и двете минути див ужас, които горкият малък Нико е преживял, молил се е, викал е за помощ. Нямаше начин убиецът му да се отърве с бърза смърт. Трябваше да страда както семейството ми, както страдах аз. Трябваше да разбере какво означава да загубиш всички, които обичаш, да загубиш дете. Затова… — тя сви рамене, — затова трябваше да чакам. Чаках Били Хамлин да се ожени, да има дете, да изгради свой бизнес. Кучият му син трябваше да си изгради живота, преди да започна да го унищожавам, така както той унищожи мен.
„Само дето не той те унищожи! — отчаяно помисли Алексия. — Аз го направих. Горкият Били никога не те е наранявал, нито семейството ти. Никога не е наранявал никого. Всичко е заради мен!“
Луси продължи:
— Наблюдавах го с години, преди да предприема нещо. А междувременно животът си вървеше. С Арни се оженихме. Родих Съмър. Купихме имението. Но не изпусках от поглед Били Хамлин. Нито за ден, нито за час. Господ трябва да е бдял над мен и ми помогна. Защото в периода около освобождаването на Били открих, че не съм единственият човек, който се интересува от него. Някакъв англичанин, Теди де Вер, душеше наоколо. Частният детектив, когото бях наела тогава, ми подаде сигнала. Ако това не беше станало — усмихна се тя, — никога нямаше да те открия. Никога не бих стигнала до истината. „И вие ще познаете истината и тя ще ви направи свободни“, Йоан, глава осма.
Алексия зяпна.
— Гласът. Заплахите по телефона. Ти си била!
Луси се поклони артистично.
— Най-после загря. Та докъде бях стигнала? А, да. Теди. Когато научих, че Теди има частна финансова къща, намерих начин да го срещна с Арни. Мислех, че така ще успея да разбера защо този мъж се интересува от убиеца на Нико. Тогава не успях. Нямах представа и накрая се отказах. Останалото ти е известно. Арни и Теди станаха приятели. Теди купи къщата в Пилгрим. А аз се запознах с теб. Кажи, че не е съдба.
Алексия настръхна. Завладя я някакво странно чувство — комбинация от физически страх — Луси все още държеше пистолета, насочен към главата й, — и интелектуална възбуда. Всяка дума, казана от Луси, беше като парче в пъзела. В отвратителния пъзел. Почувства дори известно задоволство, че е разгадала мистерията.
От мястото си на ръба на скалата Алексия виждаше каменистата пътека надолу към пещерата. Беше невероятно стръмна и опасна. Единственият възможен вариант за бягство бе от там, откъдето бяха дошли — през храсталаците. Това означаваше, че трябва да мине покрай Луси и да я обезвреди. Нямаше шанс.
„В капан съм“.
Колкото и да беше странно, тази мисъл накара Алексия да се отпусне. Беше сигурна, че ще умре тук, и това й даде смелост. Трябваше да научи истината, цялата истина, преди да напусне този свят.
— Значи ти си съсипала бизнеса на Били?
— Разбира се. Това бе само началото.
— И Арни нищо не знаеше за това?
— Нищичко. Аз съм главният акционер на „ХМ Кепитъл“, а не Арни. ХМ идва от Хандемайър, между другото. Явно малкото ти разследване в интернет не те е отвело далеч.
Явно не.
Някъде зад тях, в храсталаците, изпука съчка. Двете замръзнаха. Алексия помисли дали да вика за помощ, но реши, че това ще предизвика Луси да натисне спусъка. Не я плашеше самата смърт, а мисълта, че ще умре, преди да е чула истината, края на историята.
— Слизай! — шепнешком й нареди Луси и посочи каменистата пътека.