— Какво да си решила? — попита Алексия.
— Дали да те убия, или не. Е, малко те уплаших. С онези телефонни обаждания, макар че при Били свършиха добра работа… и също да намеря някой, който да се справи с онова подобие на куче, което следваше Теди по петите. Как се казваше?
— Дани. — На Алексия й прималя.
— Откровено казано, не знаех дали ще мога да стигна до убийството ти. Проблемът беше, че те харесвах. Дори те обичах. Децата ни израснаха заедно. Ти ми беше като сестра. Беше трудно.
„Съчувствие ли търси? От мен?!“
— Но Господ отново отвори очите ми. Доведе те тук, на този остров, и ти ми призна какво си направила. Ти си оставила брат ми да се удави! Били Хамлин, мъжът, на чието унищожение посветих целия си смислен живот, беше просто съучастник. Незначителен. — Луси поклати глава с отвращение. — Нямаш представа как се почувствах, Тони. Можеш ли да си го представиш? С теб бях споделила толкова вечери. Смели сме се, плакали сме заедно.
— Ти си ме тероризирала! — гневно заяви Алексия. — Убила си кучето ми. — Не можеше да понася повече сълзливото самосъжаление на Луси. — Смъртта на брат ти беше нещастен случай. Просто нещастен случай.
— Не! Беше убийство. Така каза съдът.
— Съдът? Съдът, който осъди погрешния човек? — ехидно попита Алексия. — Какво, по дяволите, знае съдът за истината? Искаха жертвено агне и Били Хамлин изпълни тази роля. Аз бях там, когато Николас умря, Луси. Няма нужда да гадая какво се е случило. Аз знам. Беше нещастен случай, и точка.
— Млък! — пак викна Луси и я изрита в глезена. Алексия зави в агония. — Няма да се обаждаш, чуваш ли ме? Няма да говориш. Чу ли ме? Това не ти е парламентът. На никой не му пука какво казваш. Никой дори не се интересува дали си жива, или умряла. Сега аз говоря.
Болката в крака й беше неистова. Алексия дори нямаше сила да кимне. Захлипа и заслуша пороя налудничави бръщолевеници на Луси.
— След това вече знаех, че трябва да те убия. За малко да ме изпревари онзи таксиметров шофьор Дрейк! Представяш ли си да беше успял? Но Господ се смили и не го допусна. Лиши те от такава чиста, безболезнена смърт. Пазеше те за мен. Знаеше, че трябва първо да те накарам да страдаш, като Били. Това обаче никак не беше лесно с твоя пост и какво ли не. — Тя я изгледа с ненавист. — Известно време се чудех дали не съм сбъркала, като съм преследвала Били Хамлин толкова години. После реших, че не съм. Били Хамлин беше излъгал заради теб. Предпазваше те. Знаеше, че ти си отговорна за смъртта на Нико, и направи всичко възможно да ти помогне да се изплъзнеш от правосъдието. Затова двамата трябваше да страдате еднакво. Били трябваше да разбере какво е да загубиш дете. Ти също.
— Майкъл — прошепна Алексия.
— О, да, Майкъл. — Луси махна пренебрежително с ръка. — Майкъл оживя, за съжаление. Въпреки че ме утешава мисълта, че е като мъртъв. Е, може би донякъде това е още по-болезнено.
Алексия изпита толкова силна омраза, че направо се задави.
— Най-голямото ми разочарование не е, че безценният ти син оцеля — продължи Луси, — а че Били Хамлин така и не доживя да види как умира дъщеря му. След десетилетия, прекарани в очакване, в подготовка, тази възможност ми беше отнета. Някакъв ненормалник в Лондон го наръгал с нож в сърцето и му подарил бърза смърт.
Луси поклати глава. Беше наистина огорчена. Злото, което се сипеше от устата й, беше смразяващо.
— Не можех да го понеса.
— Виждам — обади се Алексия през стиснати зъби. Болката в крака й беше непоносима. — Но все пак уби Дженифър. Само за спорта. Една невинна млада жена.
— Не ме ли чуваш? — озъби се Луси. — Кучият му син не можа да види смъртта на дъщеря си, страданията й, така както майка ми понесе загубата на Нико. Изплъзна се на възмездието. И двамата се изплъзнахте. Затова трябваше да оправя нещата. Око за око… това повелява Бог. Смъртта на едно дете се изкупва само със смъртта на друго дете.