— Ооо, виж. Това трябва да са родителите. — Сандра Джилети го каза така възторжено, сякаш е попаднала на сватбата на някоя знаменитост.
Тони се обърна като ужилена. Бе виждала снимки на семейство Хандемайър по телевизията в новините, но нищо не бе я подготвило за реалността. Рут Хандемайър, майката на Николас, изглеждаше точно като сина си. Това бе потресаващо. Също така сламеноруса, същите големи кафяви очи. Само дето неговият поглед бе дяволит и игрив, а този на майка му — мътен и безжизнен от мъка. Тони не можеше да откъсне очи от Рут Хандемайър, докато тя заемаше мястото си, придружена от съпруга си и дъщеря им.
Сенатор Хандемайър бе по-възрастен от съпругата си, към петдесетте, с късо подстригана сива коса и лице като издялано от гранит. В яркосините му очи проблясваше гняв, но контролиран, решителен — гняв на властен интелигентен човек. Дивият безсилен рев на ранен тигър не бе за сенатор Хандемайър. Това беше мъж, решен да отмъсти, мъж, който методично работеше да изправи пред правосъдието отговорните за смъртта на сина му. Огледа залата, като че ли я притежаваше, и за кратко спря погледа си върху Лесли Луз, адвоката на Били. Притеснен, защитникът отклони поглед. После, за ужас на Тони, погледите им се срещнаха. Докато гледаше сенатора като статуя, стомахът й се сви от страх.
„Дали вижда вината в погледа ми?
Може ли да отгатне истината?“
Но когато Били Хамлин влезе и седна на подсъдимата скамейка, цялото внимание на сенатора се фокусира върху него с такава искрена омраза, че не остави място за нищо и за никой друг.
Били не показа, че изпепеляващият поглед на сенатора го притеснява. Вместо това потърси Тони из залата, видя я и широко се усмихна със същата онази открита момчешка усмивка, която тя помнеше от лагера. И тя му се усмихна, окуражена от очевидната му увереност.
„Това е съд — самоуспокояваше се Тони. — Сенатор Хандемайър има право на скръб, но пък Били не е убил никого. Съдебните заседатели ще проумеят това“.
Лесли Луз нервно въртеше златните копчета на маншетите си. Клиентът му не биваше да се усмихва на красивата свидетелка като зашеметено от любов пале. Как не му идваше наум! Клиентът му изобщо не биваше да се усмихва. Едно малко момченце се бе удавило. Виновен или не, Били Хамлин трябваше да покаже, че се отнася сериозно към въпроса.
С крайчеца на окото си Лесли Луз забеляза как широките рамене на сенатор Хандемайър се напрегнаха. Цялото му тяло се сви като пружина, готова да изстреля разрушителната си сила върху Били Хамлин, а вероятно и върху всеки понечил да му помогне.
За пръв път, откакто бе поел случая, Лесли Луз се зачуди дали тази лъжица не е прекалено голяма за неговата уста.
— Всички да станат.
Делото започна, както се стори на Тони, с пълна газ. Двете страни едва направиха встъпителните си слова и тя веднага се озова на свидетелското място и вече под клетва.
— Госпожице Джилети, били сте с ответника на плажа през въпросния следобед. Видя ли ви се разсеян Уилям Хамлин?
— Аз… не знам. Не си спомням.
Беше толкова нервна, че зъбите й затракаха. Всички в залата бяха впили погледи в нея. Ужасена да не срещне случайно погледа на сенатор Хандемайър или на Били, тя не откъсваше очи от пода.
— Не си спомняте?
„Разбира се, че си спомням. Спомням си всичко. Лодката с гребла, Чарлз, който едва не уби онези момчета, Били, който се гмуркаше за перли във водните дълбини. Спомням си всичко, освен Николас, защото не го гледах. Аз бях тази, която го остави да умре“.
— Не.
— Другите свидетели разказаха, че онзи следобед Уилям Хамлин многократно се е гмуркал за стриди. Че се е доказвал пред вас. Това спомняте ли си?
Тони сведе поглед към стиснатите си ръце.
— Спомням си, че се гмуркаше. Да.
— Въпреки че е бил единственият отговорник за група малки момчета по това време?
Тони изфъфли нещо нечленоразделно.
— Моля, отговорете, госпожице Джилети. Първоначално вие сте били дежурна да водите момчетата на плуване този ден. Но сте разменили смените си с ответника. Така ли беше?
„Не! Били не беше на работа. Аз бях. Вината е моя“.
— Да. Така беше.
— Мога ли да попитам защо?
Тони вдигна поглед панически. Несъзнателно погледна Били, сякаш го молеше за помощ. „Какво трябва да кажа?“