Нямаше смисъл да се спори с Луси. Алексия разбра, че с годините скръбта се е трансформирала в омраза, после в ярост и накрая в психоза. Въпреки това не можеше да позволи на Луси да отнеме живота й, без да я накара да страда поне малко, поне заради стореното на Майкъл и заради всички други жертви.
— Говориш за истината — каза Алексия, — но изобщо не я знаеш. След всички тези години чакане си пропуснала толкова много!
Луси присви очи.
— Какво искаш да кажеш?
— Били Хамлин не беше убит от някаква откачалка.
— Беше, разбира се. Така пише в доклада на полицията. Бил е прободен от наркоман за пари.
— Глупости — заяви Алексия. — Полицията нямаше никаква следа. И все още няма. Но аз имам. Беше Теди!
На лицето на Луси се изписа истинско объркване.
— Не. Това е невъзможно.
— Разбира се, че е възможно. Това е факт. — Алексия се наслаждаваше на ефекта. — Той ми призна това, след като го обвиниха в убийството на Андрю. Направил го е, за да защити мен и семейството ни. Мислел, че Били се опитва да ме изнудва. Знаел е истината през цялото време и ми е простил. Така че след всичките тези години чакане Теди те е прецакал!
— Млъкни! — изкрещя Луси. — Не ти вярвам.
Алексия се усмихна.
— Напротив, вярваш ми.
— Вече няма значение. На кой му пука? Хамлин е мъртъв, дъщеря му е мъртва. Скоро и ти ще ги последваш. — Луси бръкна в раницата си и измъкна белезници. — На колене!
Алексия поклати глава.
— На колене! — Луси опря дулото на пистолета в слепоочието на Алексия.
Алексия каза спокойно:
— Не мога, Луси. Глезенът ми. Не мога да мръдна.
— Добре — отсече Луси. Вдигна левия си крак и скочи с все сила върху глезена на Алексия. Последното нещо, което чу Алексия, бяха собствените й крясъци. После всичко потъна в мрак.
Съмър спря и се ослуша, наострила сетивата си като сърна в гората.
„Чайка ли изкряска? Или беше човек?“
Замръзна в очакване, молеше се да го чуе отново. Но не последва нищо.
Беше идвала по тези места с майка си, но много отдавна. Лабиринтът от пътеки беше много по-оплетен, отколкото го помнеше, а и жегата, заедно с изтощението и паниката, не й позволяваха да се съсредоточи.
Опита се да не мисли за писмото на майка си. Нещо между прощално писмо и изповед, то издаваше един объркан, разстроен ум. Тонът постоянно се луташе от една крайност в друга — важните обяснения за Майкъл — „знам, че ще те нараня, скъпа, но това трябваше да бъде направено“, — зловещите библейски цитати, вплетени в текста, само доказваха колко тежко е психичното състояние на Луси. „Тя е болна — помисли Съмър. — Трябва й помощ“.
Ала нищо не можеше да извини, нито да омаловажи голите факти за извършеното от майка й и за онова, което възнамеряваше да направи.
„Трябва да я открия. Трябва.
Ако види полицията, ще изпадне в паника“.
Вече бе близо до океана, чуваше ритмичния прибой на вълните. Нещо изпука под краката й и тя спря. Наведе се и вдигна празната пластмасова бутилка от вода. Беше от „Нантъкет Спрингс“, марката, която купуваше майка й.
— Мамо! — изкрещя Съмър срещу вятъра.
Нищо.
— Мамо, аз съм, Съмър. Чуваш ли ме?
Но думите й бяха заглушени не само от вятъра и прибоя, но и от някакъв друг шум.
Шум, който идваше отгоре.
Луси Майър вдигна очи.
„Хеликоптер. Само това ми липсваше“.
Може би беше само бреговата охрана на редовна обиколка. После се сети, че Съмър сигурно вече е прочела писмото й. Не можеше да рискува.
Алексия все още лежеше в несвяст. Луси издърпа ръцете й назад, закопча белезниците, после я завлече под навеса на скалите. Беше слаба като вейка, лека като парцалена кукла. Тук не можеха да ги видят от хеликоптера. Но не можеха и да се крият вечно. Приливът прииждаше. До час пещерата щеше да е под вода.
— Събуди се, да те вземат мътните! — Луси разтърси Алексия за рамената. Устните й едва потрепнаха, но това бе достатъчно. Луси изпита облекчение.
„Идва на себе си“.
Арни Майър говореше в микрофона:
— Виждате ли нещо?
Полицаят поклати глава.
— Още не.
— Може ли да помолите пилота да се сниши?
— Не мога. Трябва да внимаваме. Тук ветровете са на силни пориви и скалите са сериозна опасност.