— Да, но дъщеря ми…
Полицаят се пресегна и сложи ръка на рамото на Арни.
— Ако е някъде тук, ще я намерим, господине. Дъг, спусни се още малко.
41.
Алексия се свести и усети, че краката й са във вода. За момент я завладя неистова паника — „Къде съм?“ В същия миг болката в глезена я прониза като светкавица и я върна към реалността.
Луси.
Пещерата.
Пистолетът.
— Ще те върна към онзи ден.
Гласът на Луси долетя някъде отзад. Явно още беше до входа на пещерата. Алексия бе завлечена напред на пътя на прилива и поставена на колене като пленник за екзекуция.
— Горещо лято в Мейн. На плажа сте ти, Били и децата. Тъкмо сте обядвали.
Ужас се прокрадна в сърцето на Алексия, когато осъзна какво се случва.
„Пресъздава смъртта на брат си. Няма да ме застреля. Ще ме удави.“
Понечи да се премести, да се претърколи, да направи някакво движение, но беше здраво завързана. Луси бе прикрепила към белезниците тежести — бе направила нещо като котва.
— Сега мисли за децата — нареди й Луси. — Опитай да си представиш лицата им. Виждаш ли брат ми? Помниш ли го?
„Дали го помня? Лицето му ме преследва през целия ми живот. Всеки ден. Всяка нощ. Заблуждавах се, че съм го надживяла, че съм се отърсила от миналото си. Но Николас е винаги в ума ми. Винаги“.
— Какво прави?
— Играе си. — По страните на Алексия потекоха сълзи.
— На какво си играе?
— Не знам.
— КАЗВАЙ!
— На гоненица, мисля. Не съм сигурна. Тича по плажа. Щастлив е.
— Добре! Много добре — насърчи я Луси. — Продължавай. Какво става после?
— Не знам — изхлипа Алексия. Водата се покачваше. Вече беше до кръста й, студена като гроб.
— Разбира се, че знаеш! Не ме лъжи. Ще прострелям проклетите ти пръсти един по един, точно като на Джени Хамлин. Какво става после?
Алексия затвори очи.
— Изгубих го от поглед. Били се прави на глупак, гмурка се за перли. Гмурка се и не изплува толкова дълго, че си помислих…
— Не ме интересува Били Хамлин! — изкрещя Луси. — Говори ми за Нико. Какво стана с брат ми?
— Не знам! — извика на свой ред Алексия. — Беше във водата, на плиткото, играеше си. Беше с другите деца. Когато го потърсих, беше изчезнал.
— Не! Не е така. Трябва да си видяла нещо.
— За бога, Луси, ако бях видяла, мислиш ли, че нямаше да реагирам? Не мислиш ли, че нямаше да се опитам да го спася?
Уплаши се от отчаянието в гласа си. Не се страхуваше от смъртта. Но удавянето бе най-страшният й кошмар. Да седи безпомощно, докато водата я залива и поглъща, да се бори за глътка въздух, докато дробовете й се пълнят, да се задушава, мозъкът й бавно да остава без кислород… Беше преживявала този ужас толкова много пъти в сънищата си, че си мислеше колко добре разбира страданията на Николас Хандемайър. Че донякъде е изкупила вината си. Но сега осъзна, че не знае нищо. Да е закотвена тук сред вълните, като животно в капан, бе много, много по-страшно от най-кошмарните й представи.
— Ти? Щяла си да го спасиш? — изсмя се Луси. — Ти си се интересувала само от себе си. Още тогава като Тони Джилети и сега като госпожа Всемогъща де Вер. Ти, ти и Хамлин сте оставили Нико да умре!
Водата вече бе до раменете на Алексия.
— Това не е вярно. Не си била там, Луси. Не знаеш какво стана. Аз обичах брат ти. Той беше чудесно момченце.
Луси зави като животно. Запуши ушите си с ръце.
— Не смей! Не смей да ми казваш, че си го обичала!
— Вярно е! — запелтечи Алексия. — Беше ми любимец. Рисуваше ми мили картички.
Преди да каже още нещо, Луси се втурна към нея с рев на дива ярост, натисна раменете й и потопи главата й под водата.
След миг безумен ужас Алексия спря да се бори.
Край. Това беше краят.
Под повърхността цареше тъмнина, тишина и спокойствие. Тук нямаше Луси, нито крясъци, нито лудост, нито болка. Завладя я спокойствие. Отпусна се, предаде всяка частица от тялото си в прегръдката на смъртта.
„Няма от какво да се страхувам“.
Всичко около нея се движеше все по-бавно. Вече не усещаше нищо, освен собствения си слаб пулс. В съзнанието й изникнаха един по един хората, които обичаше.
Майкъл, отново здрав, усмихнат, млад, кипящ от енергия и оптимизъм.