Рокси — вървеше към нея, разтворила ръце за прегръдка, сияеща от обич, простила всичко.
Теди, какъвто го помнеше от първите дни на връзката им. Забавен, мил, самоотвержен, изпълнен с обожание.
Били Хамлин, млад, силен, усмихнат на плажа в Мейн.
Започна да се моли. „Дано Майкъл намери покой. Дано Рокси прости на баща си“. За себе си не помоли нищо.
Помисли си колко арогантна е била да си въобразява, че изобщо може да контролира нещо. Да си мисли, че може да избяга от съдбата.
Луси беше права за едно: смъртта на Николас Хандемайър наистина заслужаваше жертва. Но тази жертва трябваше да е само на Алексия. През целия й живот океанът я зовеше, притегляше, настояваше тя да се върне и да плати дълга си: живот за живот, душа за душа. Сега, най-сетне, кръгът се бе затворил.
— Какво е това?
Пилотът посочи през стъклото.
Арни Майър и разследващият офицер погледнаха накъде сочи.
— Кое? — попита Арни. — Нищо не виждам.
— Там, в подножието на скалата — отвърна пилотът. — Подминахме го. Ще обърна. Мисля, че видях…
— Хора! — Офицерът насочи бинокъла си. — Определено. Точно до водата. Сигурно са те.
— Нищо не виждам — отчаяно каза Арни, когато вертолетът рязко се наклони надясно и стремглаво се спусна над океана като птица за риба. — Къде? Съмър с тях ли е? Какво виждате?
Никой не му отговори.
— Брегова охрана! — изрева офицерът в предавателя. — Искам спешно съдействие. Две жени. Да. Не, от тук не можем да се доближим.
— Какво искате да кажете? — викна панически Арни Майър. — Приливът се покачва. Ще се удавят!
Офицерът го погледна право в очите.
— Не можем да се приближим повече. Ще се ударим в скалите.
— Но трябва да направим нещо!
— Ще се разбием, господин Майър. Не можем да стигнем до тях. Съжалявам.
Алексия де Вер продължаваше да се моли.
„Моля те, прости ми. Заради Николас. Заради Били. Заради всички страдания, които причиних“.
Луси Майър бе пуснала главата й и се бе качила на един малък скален перваз, за да я наблюдава как умира бавно. Докато жадно си поемаше въздух, примижавайки от болка, когато кислородът нахлуваше в дробовете й. Алексия се сети, че Луси също се кани да умре. Вълните щяха да повлекат и нея само минути след като погълнат Алексия.
„Сигурно е знаела това, когато ме доведе тук. Не я интересува, че ще умре. Иска го. Очаква покоя. Но чак след като ме види наказана. Тя просто иска всичко да си дойде на мястото. В крайна сметка, оказва се, че двете сме толкова еднакви…“
Някакъв шум я изтръгна от мислите й. Отначало беше като глухо жужене на пчела, но ставаше все по-силно и по-силно, докато не заглуши гръмкото разбиване на вълните. Алексия вдигна глава.
Хеликоптер! Спасение!
До този момент не изпитваше страх. Защото си мислеше, че смъртта е неизбежна, че е успяла да я приеме, да се примири. Но сега, когато имаше шанс за живот, за спасение, адреналинът и отчаянието отново завладяха тялото й.
„Искам да живея!“
Вече само лицето й се подаваше над водата. Инстинктивно понечи да размаха ръце, но те бяха закопчани с белезници под вълните. Заплака.
— Тук съм! — напразно завика тя към небето. — Тук съм! Моля ви, помогнете ми.
Хеликоптерът се поклащаше точно над главата й — толкова близо и същевременно толкова далеч. Алексия напрегна очите си срещу светлината, надяваше се да види стълба или въже. Вместо това хеликоптерът с едно ненадейно завъртане се понесе в синевата.
— Не! — изкрещя Алексия. Вече не можеше да овладее ужаса си. — Не, моля ви! Не ме оставяйте!
Луси Майър се усмихна.
„Това е за теб, Нико, миличък мой“.
Скоро щяха да са отново заедно.
Докато се спускаше по пътеката, Съмър забиваше нокти в ронещата се скала.
„Тук са. Трябва да са тук“.
Пътят надолу към пещерата беше по-стръмен, отколкото си спомняше, а приливът бе толкова висок, че брегът не се виждаше отгоре. Но бутилката от вода беше доказателство. Толкова навътре в шубраците майка й би могла да е само на едно място.
И тогава ги видя. Майка й бе клекнала на един перваз над малката пясъчна ивица. Едва ли би забелязала Алексия, ако не бе проследила погледа на Луси. На десетина метра напред глава на човек подскачаше като шамандура.