Теди го понесе добре. Писа на Алексия от затворническата килия в типичния си мил и забавен стил.
Най-лошото от всичко е, че ще трябва да ходя в съда и отново да се изправя пред онези противни репортери. С радост бих прекарал още една година в изолатора само за да не виждам плебеите с бели чорапки от „Сън“.
Той така и не изпита угризения за онова, което бе извършил. Сякаш му се губеше някой от гените. Страдаше от липса на чувство за вина. Но не изпитваше към жертвите си озлоблението, водило Луси Майър, нямаше нейната стръв към насилие и жажда за отмъщение. Според него той просто бе изпълнил дълга си, бе предпазил семейството си. Фактът, че двама невинни мъже бяха загубили живота си, за него беше нещо незначително, допълнителна щета, неизбежен страничен ефект. Теди умря в съня си седмица преди да бъде изправен пред съда за убийството на Били Хамлин. Може би това беше повече, отколкото заслужаваше, след всичко извършено от него. Но Алексия изпитваше облекчение от факта, че си е отишъл така леко. Обичаше го до последно.
А колкото до нея — тя бе подала молба да излежи присъдата си в Англия. Заради пълните й самопризнания и факта, че има две деца „инвалиди“, както и лични и политически контакти в страната, американският съд даде съгласие. Алексия бе прехвърлена в „Холоуей“ преди три месеца и вече бе виждала Рокси три пъти.
— Идвал ли е някой друг да те види? — попита Рокси.
— Не, мила. Но това да не те безпокои. Не искам да виждам никого.
Рокси не можеше да повярва на ушите си. От детството си помнеше колко общителна беше майка й. Всъщност и двамата й родители. Политиката е социална професия. Тя бе наркотикът на Алексия през почти половината й живот.
— Наистина ли? Никой от миналото? Ами Хенри Уитман?
— Хенри? — Алексия се изсмя високо. — Сигурно се шегуваш. Знаеш ли, че през цялото време, докато бях вътрешен министър, той се страхуваше да не го изоблича, че има любовница? Можеш ли да повярваш? Назначи ме само за да ми запуши устата. Пази ме, боже, от приятелите, от враговете си ще се пазя сама.
— Защо ли си е мислел това?
Алексия сви рамене.
— Слухове. Уестминстърски клюки. Кой знае? Със сигурност никога не съм имала намерения да го натопя.
— Значи изобщо не се е обаждал, дори след като татко умря?
— Не съм и очаквала, мила. Говори се, че се гласи да става генерален секретар на Обединените нации. С приятели като мен няма да се нуждае от врагове.
Рокси бе повече огорчена от Алексия.
— Все някой от Уестминстър трябва да се обаждал. След толкова години…
— Получих мило писмо от сър Едуард Манинг — подхвърли Алексия.
— Какво пише?
— О, това-онова. Най-вече политически клюки. Поиска да ме посети, но реших, че няма да е редно. Обаче ми изпрати затворническите дневници на Джефри Арчър. Чела ли си ги? Страхотни са.
— Не съм.
На масата настъпи неловко мълчание. Двете копнееха да се сближат. Но след всички тези години отчуждение разговорите не вървяха лесно. Толкова бяха различни. Рокси беше артистична и творческа личност, Алексия — прагматична и амбициозна. Единственото, което ги свързваше, беше семейството. Но след всичко случило се семейството беше единствената тема, която и двете си налагаха да отбягват.
— Как е Съмър? — попита Алексия накрая. — Виждате ли се често?
Лицето на Рокси грейна.
— Виждаме се. Опитваме се. Тя все още ходи при Майкъл всеки ден.
Двете се възхищаваха на лоялността на Съмър. Връзката й с Майкъл вече беше публична тайна. Прощалното писмо на Луси бе представено като доказателство в съда. Луси Майър бе осъдена посмъртно за убийствата на Майлоу Бейтс и Дженифър Хамлин, както и за опита за убийство на Майкъл де Вер. Беше погребана в семейната гробница на Мартас Винярд и Арни ходеше там всеки ден. Продължаваше да я обича, да скърби, да не може да осмисли разкритията около смъртта й. Горкият човек.
В писмото си Луси пишеше, че винаги е възнамерявала да се самоубие, щом „разобличи“ Алексия. Също като Алексия, Луси бе търсила справедливост, възмездие и истината. Само че нейното чувство за справедливост, за правилно и грешно, бе изопачено и отровено от десетилетия омраза. В думите й нямаше и намек за извинение към дъщеря й заради онова, което бе причинила на Майкъл.
Съмър и Арни бяха станали свидетели на злощастната й смърт. Съмър бе само на метри от Луси, когато майка й си пръсна мозъка. Човек никога не преодолява подобно нещо. Арни намери спасение в отричането, но Съмър беше прекалено рационална за такава стратегия. Вместо това се върна в Англия при Майкъл и зарови чувствата си много старателно. Цяло чудо бе, че не беше загубила разсъдъка си.