— Извинете — изчерви се тя. — Защо какво?
— Защо се съгласихте да се смените, госпожице Джилети?
За един ужасяващ миг Тони блокира.
— Защото…
Думата увисна във въздуха като труп на въже. Последвалата тишина продължи безкрайно дълго. Накрая Тони измрънка:
— Защото бях уморена. Не бях спала добре предната нощ и не… не исках да водя момчетата, когато не съм сто процента концентрирана.
Отново погледна Били, който й кимна едва забележимо. „Браво. Правилен отговор“.
— Благодаря, госпожице Джилети. Нямам повече въпроси засега.
Делото продължи. Били слушаше разсеяно, защото всъщност гледаше втренчено Тони.
„Станала е още по-красива. След процеса ще се преместим на Западния бряг. Ще започнем на чисто“.
Искаше му се да поговори с нея, да й каже, че не бива да се страхува, че всичко ще е наред. Горкото момиче изглеждаше ужасено, като че ли щяха да го отведат на разстрел. Трогна се от загрижеността й. Но наистина нямаше нужда.
Били знаеше, че ще го оправдаят. Лесли, неговият адвокат, му го бе казал стотици пъти. А пък и какво значение имаше дали той или Тони са наблюдавали Николас. Случилото се бе инцидент. Никой никого не бе убивал. Беше злополука, ужасна, трагична злополука.
Притесняваше го обаче малко броят на хората, свидетелстващи, че е употребявал наркотици. Да, пушил бе трева и понякога бе дръпвал по една-две линии кокаин. Но „експертите“ го изкараха неспасяем наркоман, а Лесли въобще не оспори твърденията им.
Джеф Хамлин се тревожеше за същото, така че дръпна настрани адвоката на сина си в първата почивка и изръмжа:
— Онзи специалист по наркотиците изкара Били истински наркоман. Защо не възразихте?
— Защото наркотиците са за отклоняване на вниманието, господин Хамлин. Второстепенен факт. Не искаме да затъваме в такива.
— Е, няма съмнение, че съдебните заседатели вече затънаха. Забелязахте ли изражението на председателя? — запротестира Джеф Хамлин. — Или пък на онази жена на средна възраст на задния ред? Изглеждаше сякаш иска да удуши Били още тук в залата.
— Употребата на наркотици или други подобни вещества няма пряко отношение към случая.
— Обвинението очевидно мисли обратното.
— Така е, защото просто нямат основание за обвинението — уверено заяви Лесли Луз. — Факт, който ще докажа безспорно утре, когато започна защитата на Били. Моля ви, не се тревожете, господин Хамлин. Знам си работата.
Цели два дни обвинението излагаше тезата си. А тя се състоеше главно в пълно разфасоване на характера на Били Хамлин. Много време бе отделено на токсикологичния доклад и на „злоупотребата с наркотични вещества“ от Били. Не по-малко време бе отделено на неговата разюзданост. Много момичета от Кемп Уилямс признаха през сълзи и под клетва, че са били „прелъстени“ от чаровния син на дърводелеца. Като се добави признанието на Били, подкрепено от доказателствата на Тони Джилети, че той е бил дежурен с момчетата в онзи ден, се стигна до консенсус, че областният управител е направил нужното, за да докаже непредумишлено убийство. Но за убийство от втора степен им трябваше още. Трябваше им грубо недоглеждане и още — зъл умисъл.
— Защитата призовава Чарлз Бреймар Мърфи.
Били хвърли озадачен поглед към адвоката си. Сега пък какво ставаше? Чарлз не бе сред най-големите почитатели на Били.
— Господин Бреймар Мърфи, били сте на плажа следобеда, когато Николас Хандемайър е умрял, нали така?
— Да, бях. — Чарлз кимна сериозно. В безупречния си костюм от „Халстън“, с бледожълтата си вратовръзка, с тъмната си коса, пригладена на една страна, и с университетския пръстен, проблясващ на кутрето му, изглеждаше красив, разумен и консервативен — всичко онова, в което заседателите бяха подведени да повярват, че Били Хамлин не е.
— Кажете ни какво си спомняте.
Чарлз си пое дълбоко дъх.
— Бях на яхтата на родителите си. Бях пийнал две чаши вино, но въпреки това се качих на една от моторниците, за да отида до брега, което бе глупава постъпка.
Тони наблюдаваше лицата на съдебните заседатели, които слушаха внимателно. Учудващо бе колко са снизходителни към самопризнанията на Чарлз за алкохола, за разлика от отвращението им от предполагаемата употреба на наркотици от Били. Да не би алкохолът да се приемаше от обществото като по-безобиден? Или просто образованието и богаташкият произход на Чарлз ги печелеха на негова страна?