Чарлз продължи:
— Бях набрал скорост, когато внезапно забелязах лодка с гребла точно пред себе си. Завих, за да я избегна, и ударих Били. Не челно, очевидно. Иначе щях да го убия. Закачих го по рамото. Не очаквах да видя плувец толкова навътре.
— Къде бяха децата в този момент?
— На плажа, играеха си — уверено заяви Чарлз.
„Странно — помисли си Тони. — Как така изобщо е забелязал момчетата от такова разстояние, а и особено след случилото се?“
— Николас Хандемайър беше ли с тях?
— Така мисля. Да. Бяха седем момчета, така че трябва да е бил.
Хората в залата се разшумяха изненадано. Родителите на Хандемайър се спогледаха притеснено. По-голямата сестра на Николас — красиво тъмнокосо момиче на четиринайсет, хвана майка си за ръката. Ако Николас е бил жив и здрав толкова късно следобед, явно инцидентът се е случил много бързо. Освен това вероятно е станало, докато Били Хамлин е бил на плажа и е получавал медицинска помощ. Смекчаващо вината обстоятелство, ако изобщо можеше да има такова.
— Значи вие си спомняте, че децата са били в безопасност, докато Били Хамлин ги е наглеждал онзи ден, до неговото нараняване от вашата моторница.
— Да.
— Благодаря, господин Бреймар Мърфи. Нямам други въпроси.
Джеф Хамлин едва се сдържа да не покаже възторга си. Милият Лесли знаеше какво прави все пак.
— Ще ви задам няколко въпроса, господин Бреймар Мърфи. — Прокурорът се изправи. — Разбирам, че вие с госпожица Джилети сте имали връзка по време на тези събития. Прав ли съм?
— Така е. — Чарлз изглеждаше объркан. Въпросът не би трябвало да има отношение към делото.
— Други ръководители от Кемп Уилямс са дали показания, че госпожица Джилети и Николас Хандемайър са били много привързани един към друг. Това така ли е?
— Всички момченца обожаваха Тони.
— Но Николас Хандемайър особено?
Бръчката между веждите на Чарлз стана още по-дълбока.
— Предполагам, да. Написа й любовни стихчета. Беше мило.
Тони заби нокти в бедрото си с такава сила, че си пусна кръв. Не искаше да мисли за стиховете на Николас, надраскани на парче хартия, пъхнато под прага на бунгалото й. Това разбиваше сърцето й.
— Господин Бреймар Мърфи, възприемахте ли Уилям Хамлин като съперник за чувствата на госпожица Джилети?
— Извинете?
— Бяхте ли притеснен, че господин Хамлин е харесвал вашата приятелка?
— Притеснен ли? Не точно.
— Така ли? Знаели сте, че двамата са спали заедно, нали?
Из залата се разнесе неодобрително мърморене.
— Да. Но това беше еднократна авантюра. Не означаваше нищо.
От подсъдимата скамейка Били Хамлин хвърли убийствен поглед на Чарлз. Как си позволяваше този негодник да казва, че случилото се между него и Тони не означава нищо? Беше свил юмруци и беше готов да избухне, но успя да се овладее.
— Значи не сте били притеснен? — продължи прокурорът.
— Не.
— Дори и след като Били Хамлин е отправил заплахи за живота ви?
Съдебните заседатели се разшаваха, сякаш събудени от дълбок сън. Тони Джилети изправи гръб. Били притеснено погледна към баща си.
— Няколко други инструктори в Кемп Уилямс дадоха показания, че в нощта преди смъртта на Николас Хандемайър Били Хамлин е заявил на всеослушание любовта си към госпожица Джилети на парти в лагера и е заплашил, цитирам, да унищожи всеки, дръзнал да застане помежду им. Не включва ли това и вас?
— Били нямаше предвид това буквално — отвърна Чарлз. — Просто беше надрусан.
— Така значи… — Прокурорът замълча многозначително. — Съдът вече чу това. Но аз твърдя, господин Бреймар Мърфи, че господин Хамлин е имал предвид точно това. Аз твърдя, че Уилям Хамлин диво, яростно е ревнувал от всеки, който е обичал госпожица Джилети. И че употребата на наркотици просто е отприщила ярост и страсти, които в по-трезвите моменти той е успявал да прикрива.
Със закъснение Лесли Луз скочи на крака и викна:
— Възразявам! Това е внушение.
Съдията му махна да си седне. Подобно на останалите в залата, и той искаше да види докъде ще стигнат нещата.
— Продължете, моля.
И прокурорът продължи:
— Аз твърдя, че необузданата ревност на господин Хамлин е била толкова голяма, че дори е отхвърляла привързаността на едно малко момче към госпожица Джилети.