Нямаше връщане назад.
Баритоновият глас на съдия Девън Уилямс прониза напрегнатата атмосфера в залата като мощен свредел.
— До какво решение стигнаха съдебните заседатели по обвинение за убийство втора степен?
Били Хамлин притвори очи. Най-после всичко бе приключило.
— Виновен.
8.
Тони се втурна по коридора. Баща й викаше след нея да се върне, но тя не го чуваше.
„Трябва да видя Били. Трябва да му кажа колко съжалявам“.
Как можаха заседателите да го обвинят? Това бе невъзможно, абсурдно. И съдията мислеше като нея. Четеше се в очите му, докато четеше присъдата: двайсет години с право на помилване след петнайсет — минималната присъда за убийство втора степен, но въпреки това си беше цял един живот.
— Съжалявам, госпожице. — Един от охраната препречи пътя й. — Допускат се само официални посетители.
— Но той има нужда да ме види!
— Няма съмнение!
Преди Тони да разбере какво става, бащата на Били я сграбчи за раменете и я блъсна към стената толкова силно, че направо й изкара въздуха.
— Ти беше, нали? Ти беше! Ти остави момчето ми да поеме вината вместо теб, ти, богата разглезена малка кучко!
— Долу ръцете от дъщеря ми.
Веднъж в живота си Тони бе доволна да види баща си. Уолтър Джилети беше слаб мъж, но имаше властно излъчване.
— Разбирам, че сте разстроен — каза той на Джеф Хамлин. — Но Тони няма нищо общо с това.
— О, разбира се. — Джеф Хамлин се отдръпна просълзен. — Лайната на дъщеря ви не миришат. Дадоха двайсет години на моя Били. Двайсет години!
Уолтър Джилети сви рамене.
— При добро поведение ще излезе след петнайсет.
Нехайството на богатия мъж бе последната капка за Джеф Хамлин. С мощен рев той се нахвърли върху Уолтър Джилети и започна яростно да го налага с юмруци. Полицаят напразно се опитваше да ги разтърве. Тони се възползва от суматохата и се втурна надолу по стълбите към килията, но след секунди друг полицай я сграбчи.
— Не можете да нахлувате тук без специално разрешение, млада госпожице.
— Всичко е наред, Франк. Момчето помоли да я види.
Лесли Луз изникна изневиделица. Изглеждаше пребледнял и сериозен. Явно присъдата бе шокирала и него.
Охранителят отстъпи с неохота.
— Благодаря — каза Тони на адвоката на Били.
— Моля. Това е най-малкото, което мога да направя.
— Знаете, че вината не е ваша.
— Напротив, моя е — тихо отвърна Луз.
Когато Тони влезе, лицето на Били светна.
— Слава богу. Мислех, че може и да не те пуснат.
Ето я. Неговата Тони. Хубавата Елена. В семпла дълга до коляното рокля от кремава коприна, с обувки на ниски токчета и кашмирена жилетка тя изглеждаше по-възрастна, отколкото я помнеше. От дрехите й лъхаше на богатство (каквото имаше) и на смирение (каквото нямаше). Ала нищо не би могло да прикрие първичната чувственост на тялото в тях.
Били се приближи към нея като магнит към метал или по-скоро като пеперуда към светлина.
— Здравей.
Тони го прегърна, стисна го здраво и горещите й сълзи от чувство за вина покапаха по яката на ризата му и се стекоха по врата му.
— Толкова съжалявам. Били.
— За какво? — Били се насили да се усмихне, решен да се държи достойно пред нея. — Това си беше мое решение, не твое. И бих го направил отново, без да се замислям.
— Но, Били. Това са двайсет години!
— Петнайсет — поправи я той. — С помилването.
— Но ти не си извършил нищо нередно.
— Ти също.
— Били, стига. Извърших го. Знаеш, че го направих. И двамата го знаем. Николас беше в моята група.
— Беше инцидент, Тони. Инцидент. Никога не забравяй това. — Той вдиша аромата на кожата й, смесен с деликатно ухание на лимонов парфюм, и го завладя копнежът по нея. Въпреки демонстрацията на смелост бе уплашен. Уплашен от затвора, от бъдещето без нея. Отчаяно я притисна към себе си, целуна я страстно, езикът му стръвно се стрелна към устата й.
Тони се отдръпна. Дъхът му нагарчаше от страх.
— Стига де. — Тя се опита да го отблъсне закачливо. — Сега не е времето.