Унесе се в размишления и забрави за ерекцията си. Но веднъж започнал, не можеше да спре. Какво ли си мислеше Ленка, последното му завоевание? Че той ще стане да грабне „Рейсинг Поуст“ и ще вземе да чете участниците в конните надбягвания в Уинкантън? Дори и така да беше, какво я караше да си мисли, че като вика: „Не спирай“, ще го накара да промени решението си?
— Ти спря… — Гласът на Ленка затрепери.
— Само за момент, скъпа. Само за момент.
Бе четири и петнайсет във великолепен майски следобед и Майкъл де Вер закъсняваше. Трябваше да е оставил Ленка на железопътната гара в Дидкот преди час. Но с това слънце и с тези ухаещи цветя наоколо, и с невъзможно късата поличка на Ленка от „Марк Джейкъбс“, която се набираше нагоре по гладките й загорели бедра, и така едното отведе към другото или почти.
Ленка се нацупи.
— Не ме ли харесваш?
— Разбира се, че те харесвам, скъпа.
— Но не ме обичаш?
Майкъл де Вер въздъхна. Ясно бе, че няма да може да се върне в играта. Вдигна джинсите си и запали мотора.
— Ленка, ти си истински ангел и го знаеш. Но ако закъснея за вечерята у майка ми, тя ще поднесе топките ми като пудинг. А тази идея ми се отразява зле.
Момичето го прониза с поглед.
— Лъжеш! Срам те е от мен, това е проблемът. Неудобно ти е да ме представиш на майка си.
— Глупости, скъпа — излъга Майкъл и погледна одобрително късата до гащите поличка на Ленка и огромните й силиконови гърди, които подскачаха закачливо под оскъдната ризка „Пи Та“. — Майка ми направо ще се влюби в теб. — „Колкото в антракса и Че Гевара“. — Просто не мисля, че тази вечер е моментът да те представя, това е.
След десет минути Майкъл де Вер помаха на Ленка от платформата, въздъхна с облекчение и без да се помайва, изтри номера й от телефона си.
„Секси е, но ми струва скъпо“.
Майкъл и без това си имаше много грижи — майка му бе назначена за министър на вътрешните работи същата седмица, когато той реши да напусне Оксфорд. Не само реши. Всъщност го направи. Тази сутрин бе отишъл при ръководителя си, бе подписал съответните документи и бе събрал багажа си от великолепната си стая в Чейпъл Коуд, защото нямаше намерение да се връща там. Бе намислил да съобщи щастливата новина на родителите си на тази вечеря.
Естествено и двамата щяха да получат удар, най-малкото защото заради новата работа на майка му тази история щеше да се раздуха. „СИНЪТ НА ВЪТРЕШНИЯ МИНИСТЪР ОФЕЙКВА ОТ БЕЙЛИОЛ И СТАВА ПРОФЕСИОНАЛЕН КУПОНДЖИЯ“. „Дейли Мейл“ винаги използваше думи като офейква. Абсолютни задници. Майкъл изпитваше угризения заради неизбежното негативно отразяване, но това не можеше да бъде избегнато. Предишната година заедно с най-добрия му приятел Томи Лайън бяха регистрирали агенция за тържества. И буквално печатаха пари. Бъдещето изглеждаше многообещаващо и Майкъл де Вер подушваше успеха още отсега. Не беше време да се мотае с анализи на Томас Стърнс Елиот.
Иронията бе в това, че гневът на майка му вероятно щеше да е бледа сянка в сравнение с този на баща му. Самият Теди де Вер бе възпитаник на Бейлиол, също като неговия баща, дядо и прадядо. Като се изключеше поругаване гроба на баба му или признанието, че е гей, или че (пази боже) е влязъл в лейбъристката партия, в очите на баща си Майкъл де Вер не можеше да извърши по-ужасно престъпление от това да зареже Оксфорд.
Да, тази вечеря щеше да е много напрегната и без истериите на Ленка. Единственият светъл лъч в цялата тази противна работа бе, че сестра му Рокси щеше да присъства и да го подкрепи.
— Последна карта.
Теди де Вер удари с театрален жест деветка спатия върху тъмнозеления плот на масата за карти. В семейството постоянно се шегуваха с вечно губещия Теди. Всъщност той губеше във всички игри: монополи, игра на думи, шаради. За каквото и да се сетите, Теди все губеше, при това много артистично. Като главен финансист на успешен хедж фонд в Сити, да не забравяме и репутацията му на историк, възпитаник на Оксфорд, Теди де Вер не беше глупав. Но се правеше на глупак у дома, забавляваше се с ролята на семейния шут, нещо като дресиран цирков мечок.
Както обикновено дъщеря му Рокси направи специално усилие да му даде преимущество в играта преди вечеря. Поне веднъж Теди сякаш искрено се стараеше да спечели.