— О, браво, татко — окуражи го с усмивка Рокси. — Сега ти трябва само двойка.
И тя внимателно положи двойката спатия върху деветката на Теди.
Теди се намръщи.
— Хмм. Е, нямам двойка.
— Тогава си тегли две, татко.
— По дяволите!
— Последна карта.
— Я чакай малко…
Рокси хвърли вале спатия и се облегна победоносно назад.
— Излизам.
Теди направи такава гневна физиономия, че тя не можа да сдържи смеха си.
— Милият ми татко! Не се ядосвай. Може би следващия път.
Баща и дъщеря седяха в библиотеката в Кингсмиър — наследствената къща на рода Де Вер в Северен Оксфордшър. След „инцидента“ с Рокси спалнята й бе преместена на първия етаж и свързана със стария кабинет на Теди, който бе превърнат на баня. Затова официалният хол вече се помещаваше на горния етаж с изглед към ловния парк. Но библиотеката — уютно помещение с червени стени с честърфийлдски канапета с тъмна кожа, картини с ловни сцени по стените и с кошницата на кучето, сгушена до вечно пламтящия огън в камината, си оставаше непокътната. Рокси обичаше помещението точно заради това, защото не се променяше, но най-вече и когато баща й бе в него.
— Какво ще кажеш за едно хубаво сухо шери преди вечеря? — Теди се отпусна в стола си и опъна крака. Всяка вечер, зиме и лете, в дъжд и слънце, винаги носеше вечните кадифени лилави панталони. Имаше стотици горе в дрешника си. За Рокси всичко у баща й подсказваше задушевност, ритуали, успокояваща неизменност в постоянно променящия се свят. — Майка ти ще се прибере всеки момент.
Рокси нямаше нищо против. Обърна се с инвалидната си количка и се добута до бара, за да налее питие на баща си. Самата тя рядко пиеше преди вечеря, но тази вечер направи изключение и наля две чаши светлокехлибарена манзанила. Днес трудно щеше да издържи майка си — ликуваща и самовлюбена след голямата победа. Вътрешен министър. Думите заседнаха в гърлото на Рокси. Как ли бе успяла? Защо другите не можеха да виждат през Алексия както Рокси? Майка й щеше да е триумфиращата звезда на собственото си шоу на вечеря, самодоволна и непоносима. Е, нямаше да й е за пръв път.
Някога, много, много отдавна Роксан де Вер бе обичала майка си. Да, Алексия бе амбициозна, самодостатъчна и дистанцирана, каквито не бяха майките на другите момиченца. Въпреки това Рокси помнеше щастливите моменти. Дългите лета, прекарани заедно по плажовете на Мартас Винярд, пикниците и игрите на феи и елфи. Коледите в Кингсмиър, където Алексия вдигаше Рокси на ръце, за да закачва грозните лъскави направени собственоръчно играчки на елхата. Спомняше си състезанията с дървени колички в градината и абсурдното — защото Алексия бе пословично лоша готвачка — варене на къпиново сладко.
Но после Рокси навлезе в трудната възраст и всичко се промени. От самото начало майка и дъщеря започнаха да воюват. Воюваха за всичко — от политика до музика, от мода до религия, от книгите, които харесваха, до цвета на косата на Рокси. На повърхността това бяха типичните проблеми на възрастта. Но с времето Рокси започна да усеща една по-дълбока пропаст, много по-притеснителна.
Алексия, известна като голяма красавица в младостта си, сякаш започна да завижда на разцъфтяващата хубост на дъщеря си. Рокси трудно можеше да определи откъде идва проблемът. Не можеше да посочи конкретни случки, когато Майкъл я питаше. Въпреки това у нея се загнезди дълбокото усещане, че майка й я отблъсква. Чувстваше погледа на Алексия върху себе си, когато отиваше до басейна по бикини — изгарящ поглед, но не от възхищение, а пронизващ, язвителен пламък на завист. Когато Рокси взе да води момчета у дома, нещата тръгнаха от зле на по-зле. Алексия правеше всичко възможно да я унизи, да я засегне по време на семейни сбирки, или още по-зле, обсебваше разговора, за да остане само тя, великата Алексия де Вер, в центъра на вниманието. Постоянно подлагаше на разпит приятелите на Рокси — от произход до професионални амбиции. „Боже, каква снобка!“ Никой не бе достатъчно подходящ.
От друга страна, баща й имаше разкрепостено отношение към любовния живот на дъщеря си. Естествено, това влудяваше Алексия.
— Няма ли да кажеш нещо, Теди? — крещеше тя. — Знам, че не одобряваш. Защо все аз трябва да играя лошото ченге?
Но Теди упорито отказваше да бъде въвлечен и правеше всичко по силите си, за да запази мира.
Тогава Роксан де Вер срещна Андрю Бийзли и всичко се промени.