— Каквоооооо?! — Крясъкът на Теди сигурно се чу през двора чак на улицата. Рокси се опита да се намеси и скоро тримата крещяха един през друг като на парламентарен контрол пред премиера.
Алексия де Вер затвори очи. Първо проклетата Рокси запя старата си горчива песен. А сега и Майкъл пусна бомбата си. Дотук с празнуването.
Почувства се истински облекчена, когато Бейли, икономът, влезе и съобщи:
— Извинете, че прекъсвам вечерята ви, госпожо. Търсят ви на входа.
Алексия погледна часовника си „Картие“, подарък от Теди за юбилея й предишната година. Минаваше девет.
— Много е късно за посещения. Кой е?
— В това е въпросът. Не иска да си каже името и се държи, нали разбирате, агресивно. Дженингс просто не знае какво да направи.
Алексия остави салфетката.
— Добре. Идвам.
Алфред Дженингс работеше като портиер в Кингсмиър вече почти четирийсет години. Седемдесетгодишен, полуглух и със слабо сърце, той не беше надеждна охрана. Майкъл веднъж бе казал за Дженингс, че е „свиреп като новородено коте“ — израз, който според Алексия съвършено описваше стария Алфред. За съжаление, заради назначението й за вътрешен министър охраната й вече не можеше да се приема само на шега. Противоречивата й работа като министър на затворите й бе спечелила немалко врагове, някои от които потенциално опасни, други — откровено луди. Санджай Пател, индиецът, който се бе самоубил в затвора „Уормууд“ след удължаване на присъдата му, имаше особено активни и неприятни поддръжници. Алексия де Вер не се плашеше лесно, но и не можеше да си позволи да търпи неочаквани „гости“.
Помещенията на охраната в Кингсмиър включваха офис и приемна на първия етаж, единична спалня и баня — на горния. Дженингс внасяше уют с постоянно горящата електрическа камина.
— Много съжалявам, че ви обезпокоих, госпожо — измънка той, когато Алексия влезе. — Особено насред вечеря. Човекът си тръгна.
— Няма проблем, Алфред. Предпазливостта не е излишна. Камерите включени ли са?
— О, да, госпожо. — Старецът въздъхна, доволен, че поне едно нещо е направил правилно. — Напоследък винаги са включени. Господин де Вер особено настоява за това. „Не забравяй да включваш камерите, господин Дженингс“, така казва. Включени са си.
— Великолепно. Може ли да погледна записа?
Вечерята приключи. Теди излезе с гръм и трясък и Майкъл и Рокси останаха сами в кухнята и почнаха да си правят чай.
— Е — подхвана Майкъл, — мисля, че мина добре. Татко беше спокоен и разумен, както винаги.
— Ти какво очакваше? — укорително попита Рокси. Много обичаше брат си. Всички обичаха Майкъл заради чара му на закачливо момче, заради сърдечността му и чувството му за хумор. Просто човек не можеше да не го обича. Но я болеше да вижда баща им толкова разстроен. — Знаеш какво означава Бейлиол за татко.
— Да, но не татко, а аз трябва да стоя там, нали? Аз.
— Остават ти само още две години.
— Знам, Рокси, но съм отегчен до смърт. Просто не съм от този тип. — Майкъл се тръшна на стола, опря лакти на масата и стисна главата си с ръце.
— Нима? Не думай. — Рокси повдигна саркастично едната си вежда.
— Сериозно. Този бизнес с Томи… наистина мисля, че мога да постигна нещо повече. Татко е предприемач.
— Не бих казала.
— Добре де, поне е бизнесмен. Със сигурност една част от него би могла да прояви разбиране.
— Не че не разбира. Не иска да допускаш грешки, това е.
— Няма да допусна. Мама ме разбира. Дори да знае, че пресата ще я разпъне, ме оставя да намеря собствения си път.
— Според Алексия и задникът ти свети като слънце. Винаги е било така — отвърна Рокси с леден тон. — Би те подкрепила дори ако кажеш, че ще постъпиш в тренировъчен лагер на мюсюлманско братство в Кашмир.
Майкъл смръщи вежди. Мразеше сестра му да нарича майка им по име. Пропастта между майка и дъщеря беше съвсем очевидна, но точно това някак си го подчертаваше.
— Мама обича и двама ни, Рокс.
Рокси завъртя очи.
— Да бе!
Алексия беше в кабинета си. Седеше на бюрото, с празна чаша за вода пред себе си, гледаше в нищото и въртеше венчалната си халка.
— Добре ли си? — попита Теди.
— Моля? О, да. Добре съм.