„Само да не се налагаше да го лъжа“.
Записът от камерите беше с лошо качество. Но запис имаше.
Утре щеше да го покаже на Едуард Манинг.
Едуард щеше да знае какво да прави.
10.
Сър Едуард Манинг бе във вихъра си.
— С лице към масата, кучко.
Сексът в Камарата на лордовете винаги му носеше особена тръпка — сладко прегрешение с млад обслужващ персонал в толкова древна и величествена обстановка. Тази вечер двайсетгодишното румънче бе особено сговорчиво — заключи вратата и се съблече по команда веднага след като вечерята приключи и скучната група китайски дипломати си тръгна към посолството.
— Разтвори крака.
Изящните чаши за вино от уотърфордски кристал с гравиран надпис „Камара на лордовете“ застрашително се разклатиха от движението на масата напред-назад. Сър Едуард Манинг, със смъкнати панталони около глезените, но с неразхлабена черна връзка, тласкаше все по-силно и по-бързо и скоро по колосаната му риза избиха мокри петна.
— Не толкова грубо, Едуард, моля те! Боли.
— Сър Едуард за теб, сладурче. И искам да боли. В това е цялата работа.
Избута младото румънче нагоре по масата, покатери се на полирания плот, клекна като жаба и влезе в изкусително мекото младо тяло още по-грубо. Сър Едуард Манинг не жалеше по своята младост, но все още се наслаждаваше на млада плът, особено когато му се предлагаше безплатно. Една кристална чаша падна и се разби с трясък на паркета. После друга. Сър Едуард ускори движенията си. Беше един след полунощ и вратата бе заключена — не искаха някой да ги изненада.
Най-после със сподавен вик на сладка агония той достигна кулминация, изстреля семенната си течност по гладките голи бедра на румънчето и слезе на пода. Докато си вдигаше панталоните и си приглаждаше косата, продължи да се възхищава на завоеванието си, което все още лежеше разпънато на масата.
— Не си прави труда да чистиш, Сергей. Стюардите ще оправят сутринта.
Сергей Милеску се обърна и погледна стария мъж, когото току-що бе обслужил. Сергей Милеску мразеше сър Едуард Манинг с изгаряща, убийствена ярост. А още повече мразеше себе си заради ерекцията между краката си. Нещата, които му причиняваше англичанинът, бяха отвратителни, болезнени и срамни. Но Сергей бе започнал да ги харесва почти колкото своя насилник.
Не че беше със сър Едуард Манинг заради секса. Манинг бе могъщ човек с важни контакти. Освен това беше богат, толкова богат, колкото Сергей Милеску не си бе представял и в най-смелите си сънища. Някой ден Манинг щеше да плати за униженията, които причиняваше на Сергей вече от половин година, за нараняването и сълзите, които никога нямаше да преодолее напълно.
— Ела тук.
Сър Едуард Манинг го потупа по косата като куче, после прокара костеливите си старчески пръсти по гладкото му лице.
— Хареса ли ти?
Сергей кимна.
— Знаеш, че ми хареса. Но трябва ли винаги да бъде тук, на работното ми място? Не можем ли някога да отидем у вас? Чувствам се като…
— Като какво? — Сър Едуард измърка и пусна ръка по твърдия член на момчето.
— Знаеш какво — като курва — изстена Сергей.
— А, милото ми момче. Тъкмо това е целта. Ти си моята малка курва.
„Как те мразя“, помисли Сергей и потръпна под пръстите на любовника си.
Беше на ръба на оргазма, когато сър Едуард Манинг го пусна без предисловие.
— Добре — отвърна той за изненада на Сергей. — Ако това ще те направи щастлив, следващия път сме у нас.
„Прави ме щастлив. Не знаеш колко щастлив“.
— Наистина ли?
— Наистина. — Сър Едуард му прати въздушна целувка. — Не забравяй да изключиш лампите на излизане.
Сутринта, отпочинал и соаниран, ухаещ на афтършейв, сър Едуард Манинг седна на бюрото си и почна да препрочита досието на новия си шеф.
„Алексия де Вер (родена Паркър), член на Парламента от Северен Оксфордшър. Родена на осми април 1954. Омъжена от 1982 за лорд Едуард, Стенли, Риджмънт де Вер (титлата отказана през 1986). Две деца: Роксан Емили (1983), Майкъл Едуард Риджмънт (1985), 6 години работи в Министерство на търговията и индустрията. От 2009 до момента е заместник-министър на затворите.“
Малко неща в досието на вътрешния министър предизвикваха интерес. Но тъкмо това привлече любопитството на сър Едуард Манинг. Докато някой стигнеше до офиса му (подобно на всички старши служители сър Едуард Манинг възприемаше вътрешното министерство като собствено феодално владение; министри идваха и си отиваха, но сър Едуард и служителите му си бяха все там и всъщност те управляваха страната), вече имаше досие от МИ-5, дебело колкото Корана, но много по-пикантно. Сър Едуард бе работил при петима вътрешни министри — лейбъристи и консерватори — и всички те бяха имали в гардеробите си повече тракащи скелети, отколкото в лондонските катакомби. Естествено, никога нищо не можеше да бъде доказано. Работата на сър Едуард Манинг бе да следи тъкмо за това — една от малкото сфери, в които неговите интереси съвпадаха с тези на политическите фигури. В уестминстърската версия на стражари и апаши оцеляваха само мъже и жени, които умееха да се изплъзват от скандалите безшумно като змиорки в море от олио.