Алексия де Вер бе различна. Досието й беше тънко като памфлет. До предишната година, когато нейният проект за реформа в наказателния кодекс бе предизвикал противоречиви реакции, госпожа Де Вер бе направо невидима. До кратката й работа като секретар на либералите на младини в досието й нямаше абсолютно нищо. След това няколко с нищо незабележими години в местната политика, последвани от много успешен брак с богат британски лорд, което й осигуряваше свободен достъп до висшите ешелони на обществото и политиката. Имаше две деца — едното недъгаво. (Опитът за самоубийство на Роксан де Вер, който според слуховете бил заради нещастна любов, бе единственото петно в иначе пословично съвършения й семеен живот.) Успешната, но скромна политическа кариера без съмнение бе получила мощен тласък от личното приятелство на госпожа Де Вер с Хенри Уитман — новия премиер. (Имаше и нещо друго, което тревожеше сър Едуард Манинг. Какво общо, за бога, можеше да има почти шейсетгодишната госпожа Де Вер с младия, наскоро задомен лидер на партията? Там се криеше нещо, но сър Едуард не можеше да го надуши, по дяволите.)
Нищо, абсолютно нищичко не подсказваше защо Алексия де Вер бе извадена от непопулярното министерство на затворите и назначена на поста министър на вътрешните работи.
„Къде са труповете, враговете, които е оставила зад себе си по толкова тихия си път нагоре? Къде са мините, плетеницата от неизбухнали бомби, през които трябва да си проправя път?“
Досието на Алексия де Вер не беше интересно с това, което съдържаше, а с онова, което пропускаше.
„Със сигурност има тайни и аз ще ги открия. Ще я разгадая. Щом ще пазя този офис и нашата дейност, трябва да знам с кого си имам работа и какво, по дяволите, прави тук тя“.
— Добро утро, Едуард. Подранил си.
Някой по-неопитен човек би подскочил от страх. Но сър Едуард Манинг просто затвори спокойно досието, прибра го в чекмеджето на бюрото си и разтегна ястребовите си черти в усмивка.
— Изобщо не, госпожо вътрешен министър. Часът е почти осем.
Беше й казал да го нарича Едуард, без титлата му, но откри, че се дразни всеки път, когато го прави. Може би заради дразнещия ухото му псевдобуржоазен маниер. Или просто защото Алексия де Вер беше жена. Сър Едуард Манинг бе работил за жени и преди, но никога по свое желание. Той дискретно прикриваше сексуалната си ориентация, но откровено изпитваше тиха ненавист към жените.
— Бих предпочела да ме наричаш Алексия.
— Да, знам, госпожо министър. Ако мога да отбележа, изглеждате малко изморена.
Алексия мярна отражението си в прозореца на офиса и примижа. Сър Едуард не се шегуваше. Очите й бяха подпухнали, кожата й изглеждаше суха и всяка бръчица по лицето й изглеждаше много по-дълбока от предишната седмица. „Казват, че висшите постове състаряват. Може би вече се започна“.
— Имах трудна вечер.
— Съжалявам да го чуя.
— Имах неочаквано посещение у дома. Някакъв мъж. Искал да говори с мен, но докато стигна до портала, той си беше тръгнал.
Сър Едуард смръщи вежди.
— Не знаете ли кой е бил?
— Не съм сигурна. Но имам подозрения. — Алексия му разказа набързо за случая със Санджай Пател и заплахите, които бе получавала след това.
— Имам го на запис от видеокамерите, макар че качеството е ужасно. — Тя извади от куфарчето си сребрист диск и му го подаде.
— Отлично. Ще го пратя в полицията. И без това предстои среща, за да обсъдим мерките ви за сигурност. Този петък в три. Дали може да почака дотогава?
— Разбира се — отсече Алексия. — И без това само ми губи времето. Не се безпокоя. Сега да се захващаме за работа.