В главата си чуваше гласове.
Някои бяха познати гласове, гласове от миналото.
Най-добрият му приятел.
Съпругата му. Бившата му съпруга.
Дъщеря му.
Гласът на дъщеря му винаги го успокояваше, караше го да се усмихва. Но само за кратко. Защото после долиташе гласът.
Понякога си мислеше, че е гласът на Господ, изпълнен със справедлив гняв. Друг път звучеше повече като самия дявол: ехтящ, зловещ, нечовешки. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че това е гласът на страха. Този глас трябваше да бъде удовлетворен, трябваше да му се подчини. Но как да се подчини, като дори не можеше да се добере да я види?
Алексия де Вер беше недосегаема.
— Каза ли нещо, скъпи?
Госпожа Марджъри Дейвис погледна последния си платежоспособен клиент подозрително. За двайсет и петте години като управител на пансион в Котсуолд госпожа Дейвис бе виждала какви ли не странни типове. Имаше една двойка от Баха, Калифорния, които на всяка закуска носеха кристали и ги нареждаха в кръг около чиниите с наденица и боб „за положителна енергия“. После онези откачени французи, които отказаха да платят, защото открили паяк в банята, да не говорим за новопокръстените християни от Канада, които си бяха поръчали и бяха излапали по четири порции закуска (на човек!) наведнъж. Но този, последният, беше повече от ексцентричен. Беше си направо перко — говореше си сам, обикаляше из къщата по нощите и бръщолевеше религиозни щуротии. Сутринта бе слязъл на закуска в омърляна тениска и необръснат. Госпожа Дейвис се зачуди, със закъснение, дали всъщност не е опасен.
— Съжалявам — отвърна той. — Не усетих, че съм говорил на глас.
„Определено е откачалка“. Госпожа Дейвис вдигна чайника като оръжие.
— Още „Ърл Грей“?
— Не, благодаря. Само сметката, ако обичате. Напускам след закуска.
„Слава богу!“
Госпожа Дейвис бе забелязала разписанието на влаковете от Дидкот до Лондон да се подава изпод кошничката за хляб и бе очаквала нещо подобно.
— О, колко жалко — отвърна тя автоматично. — Добре ли прекарахте в Оксфордшър?
Мъжът смръщи чело, сякаш не бе разбрал въпроса.
— Трябва да видя Алексия де Вер.
— Не ви разбрах?
— Казах, че трябва да се видя с вътрешния министър! — Той стовари юмрук върху масата. — Тя ме очаква. Стари приятели сме.
Марджъри Дейвис отстъпи една крачка. Мъжът отново се зае със закуската си, а тя се втурна към рецепцията и светкавично разпечата сметката му. Куфарът му вече беше във фоайето — добър знак. Щом видя, че е приключил с храната, тя се върна на масата.
— Мисля, че ще е най-добре вече да тръгвате. Приемаме Виза и Мастъркард.
Сама се изненада от твърдия си тон. Нямаше да прекара нито минута повече в компанията на този луд, па макар и с карта. Не го искаше в дома си.
Мъжът изглеждаше неконтактен. Подписа сметката, грабна си куфара и излезе без нито дума.
След като той си тръгна, госпожа Дейвис погледна подписа. Името й се стори познато — дали скоро не бе го чула по новините във връзка с някакво ужасно престъпление или заговор срещу правителството?
Уилям Дж. Хамлин.
Хамлин.
Трябваше да го запомни.
11.
Колкото и странно да изглежда, затворническият живот допадаше на Уилям Хамлин.
Режимът, правилата, приятелствата — всичко това пасна до съвършенство на сговорчивия благ нрав на Били — е, щом посвикна с тях.
Първата година беше най-трудна. Бяха го преместили в затвор по-близо до баща му, но Били бе напълно смазан, когато Джеф Хамлин почина внезапно от инфаркт точно три месеца след осъждането му. Били се опитваше да се убеди, че не стресът заради неговото арестуване и процеса са влошили здравето на баща му, но дълбоко в себе си знаеше истината. Вината го гризеше като куче — кокал.
Междувременно Лесли Луз, адвокатът на Били, от време на време му изпращаше уведомления за поредната молба за помилване. Но седмиците се нижеха, после месеците и годините, без да се определя дата, и Били се примири с факта, че ще изтърпи пълното наказание.
Двайсет години звучаха прекалено болезнено. Дори петнайсет при добро поведение си бяха горчив хап. Били Хамлин реши да се съсредоточи върху единственото положително нещо в живота си: Тони Джилети.