„Като изляза, Тони ще ме чака“.
Вкопчи се в тази сладка обсебваща фантазия като в спасителен пояс.
„Когато изляза от тук — повтаряше си Били всяка вечер, когато лягаше в студеното самотно затворническо легло, — с Тони ще се любим всяка нощ, по пет пъти до зори. Ще се реванширам за изгубеното време“.
Заспиваше, сънуваше гладкото чувствено младо тяло на Тони и се събуждаше с аромата на кожата й в ноздрите си и с усещането за меката й копринена руса коса, стелеща се по гърдите му. Докато годините се търкаляха, а той не чуваше нито дума от Тони — нито писмо, нито свиждане, нито обаждане, — той си съчини серия истории, обясняващи отсъствието й.
Баща й не я допускаше до него.
Тя пътуваше някъде далеч — може би прекосяваше Андите, — за да забрави поне за малко за него, докато не дойде моментът да са отново заедно.
Работеше и трупаше пари за къщата, която щяха да си купят, щом Били излезе.
Когато фантазиите му започнаха да стават все по-абсурдни, дори за самия него, Били спря да говори за Тони с приятелите си от затвора. Вместо това я скатаваше, прибираше я в кутията на съзнанието си, за да я пусне на свобода и да й се радва, щом светлините угаснат и остане сам. Стимулиран от романтичните си сънища, денем Били решително се впускаше да извлече максимална полза от затворническия живот. Записа се в класовете по естествени науки и механика, работеше часове наред в затворническото стопанство, което много му допадаше. Обикновено детеубийците бяха възприемани като най-нисши от нисшите в затвора, оставяха ги в изолация и често физически ги малтретираха. Но благият, неизменно жизнерадостен нрав на Били печелеше симпатиите на всички.
В крайна сметка никой не вярваше, че Били Хамлин е убил Николас Хандемайър. Процесът срещу него явно бе скалъпен.
В деня, когато Били напусна щатския затвор в Ист Джърси след петнайсет години на топло, не го посрещна никой. Баща му беше починал, а той нямаше други близки роднини. В родния му град имаше няколко души, познати, на които можеше да звънне. И тогава той осъзна, изтръпнал от страх, че всичките му истински приятели оставаха зад него — от другата страна на огромната заключена метална порта на наказателната институция. Били Хамлин не бе готов да навлезе в света отвън, не и сам.
Затова направи единственото, което можеше.
Тръгна да търси Тони Джилети.
Най-напред отиде до имението на родителите на Тони в Ню Джърси. Никога не бе стъпвал там, но отдавна бе запомнил наизуст адреса и бе гледал снимки в един брой на списание „Дом на мечтите“.
Прислужницата, която отвори вратата, се държа мило. Брат й Тайрън бе лежал осем години в затвора за дребна кражба и тя знаеше каква дълбока следа оставя това в душата на човек. Но обясни на Били, че е дошъл напразно.
— Старият Джилети продаде къщата преди осем години. Моите шефове, семейство Картър, живеят тук оттогава.
Били овладя разочарованието си.
— Знаете ли къде са се преместили семейство Джилети?
— Не. Някъде в Ню Йорк, мисля. Уолтър Джилети загуби много пари, когато бизнесът му се срина. Имаше големи дългове — към партньори, към банката. Затова продаде имението. Бяха загазили сериозно.
Били помнеше Уолтър Джилети като арогантен, войнствен, наперен човек, който се бе отнесъл така високомерно към баща му на процеса. Бащата на Тони не бе от хората, които биха понесли такъв обрат на съдбата.
С малко проучване и няколко телефонни обаждания до бивши служители на Уолтър, Били откри новия дом на семейство Джилети — приятен, но скромен апартамент в центъра на Бруклин. Когато стигна, си помисли, че: и тук е дошъл напразно. Отвори му прастара съсухрена вещица в мърляв велурен спортен костюм.
— Какво искаш, по дяволите?
Чак когато злобните очи се присвиха и тя изграчи: „Били Хамлин? Да не би да излезе вече?“, Били позна майката на Тони.
— Сандра?
— За теб съм госпожа Джилети, момче.
„Господи — помисли си Били. — Състарила се е с трийсет години. Дори повече“.
— Аз… търся Тони — запелтечи той. Неизвестно защо старата жена го изнервяше.
— Ти и кой ли още не — иронично изкряка Сандра Джилети и Били позна хриповете от емфизема в гърдите й. Надяваше се да не е вярна известната поговорка, че момичетата са копие на майките си. — Тони я няма, момче. Няма и да се върне.
За един потресаващ миг Били помисли, че му съобщава, че Тони е мъртва. Всъщност Сандра Джилети обясни, че дъщеря й си е тръгнала скоро след процеса, като хладно бе уведомила двамата си родители, че не иска да има нищо повече с тях и че започва нов живот.