Години по-късно, когато Били попита дъщеря си дали раздялата им я е засегнала, дванайсетгодишната Джени Хамлин погледна баща си в очите и заяви безстрастно:
— Татко. Виждала съм жълтък и белтък да се разделят по-емоционално от вас.
Когато майка й зададе същия въпрос, Джени се изправи, зяпна мелодраматично и сложи ръка върху устата си:
— Какво? Да не би да сте се развел и?
Джени Хамлин беше щастливо, уверено, умно дете. Майка й се омъжи повторно сполучливо, а Били остана сам, но съвсем доволен от бизнеса си, от приятеля си Майлоу и от картата си за сезона на Янки Стейдиъм.
Точно тогава се появиха гласовете.
Всичко започна с лека депресия. Бизнесът на Били и Майлоу взе да буксува, а после напълно се провали. Взеха да се трупат дългове, а вече я нямаше заплатата на Сали, която да поема ударите. Когато бракът на Майлоу и Бетси Бейтс също се провали, Били го понесе тежко. Имаше чувството, че светът се разпада. Започна да пие. Отначало по малко, после все повече. Някъде по пътя границата между реалността и обремененото от мрачни мисли въображение на Били започна да се размива. Накрая всичко се срина.
Майлоу Бейтс напусна града и остави Били да се справя сам с дълговете. Били беше убеден, че Майлоу е отвлечен и убит.
Съобщи в полицията.
— Той не би ме изоставил. Не и Майлоу. Той е най-добрият ми приятел. Сто на сто са го отвлекли. Отвлекли са го и са го убили.
Когато го попитаха кои, Били Хамлин успя единствено да обясни за „гласа“. Явно някакъв вътрешен глас бе казал на Били, че „някакви хора“ са отвлекли Майлоу Бейтс. Били описа образно кошмарните си видения как Бейтс е изтезаван и убит и настоя полицията да започне разследване.
Силно разтревожена, Сали, бившата съпруга на Били, се обади на социалните работници. Поставиха му диагноза шизофрения и му предписаха лекарства. Когато ги взимаше, всичко беше добре. Когато не ги взимаше, състоянието му се влошаваше. Все повече и повече.
Той изчезваше за месеци на тайнствени „пътешествия“, без да казва на никого къде отива, и отказваше да обсъжда каквото и да било след завръщането си. „Гласът“ му казваше къде да отива и Били следваше инструкциите, ужасен. Никой не знаеше откъде взима парите за тези пътувания, а самият Били не даваше яснота: настояваше, че парите мистериозно се били появили в банковата му сметка. Сали и Джени го умоляваха да потърси помощ, но той отказваше, убеден, че ако не постъпи, както му нарежда „гласът“, ако допусне гласът да бъде заглушен от лекари и психиатри, ще се случи нещо ужасяващо.
Често беше обсебен от конкретни хора. Някои бяха местни, съседи, които според него бяха в беда. Други бяха обществени личности. Бейзболисти. Политици. Актьори.
Последният и най-странен случай бе обсебването му от новия британски министър на вътрешните работи Алексия де Вер. Списание „Тайм“ бе публикувало снимка на госпожа Де Вер като част от поредицата за жени на власт и Били се вторачи в нея. Прекарваше часове на компютъра, за да „проучва“ биографията й.
— Трябва да я предупредя — каза Били на дъщеря си Джени.
„Пак ли? — помисли си Джени. — Напоследък изглеждаше толкова по-добре“.
— За какво да я предупредиш, татко? — въздъхна тя. — Ти не я познаваш.
— Това няма значение.
— Но, татко…
— Тя е в смъртна опасност. Гласът го каза. Трябва да я предупредя. Трябва да отида в Англия.
Никой, дори Джени Хамлин, не очакваше, че баща й наистина ще тръгне.
Теди де Вер влезе в кухнята в Кингсмиър видимо притеснен.
— Какво има, тате? — попита Рокси. — Както казваше баба, изглеждаш сякаш са ти потънали гемиите.
Теди не се засмя.
— Виждала ли си Дани?
Дани беше прастарото семейно куче, дакел с ай кю колкото на зелка, към което всички Де Вер бяха привързани. Особено Теди.
— Тази сутрин го виках за разходка, но не се появи — продължи Теди де Вер. Никъде не мога да го намеря.
— Сигурно спи някъде — отвърна Рокси. — Или се е завлякъл до портала да си изпроси саламче. Искаш ли да го потърсим заедно?
— Ако нямаш нищо против. Знам, че е глупаво, но се тревожа за него.