След половин час Рокси също се притесни. Бяха претърсили цялата къща два пъти, както и всички вероятни места в имението. Нямаше никакво съмнение — кучето бе изчезнало.
— Възможно ли е мама да го е изпуснала на тръгване за Лондон сутринта? — попита Рокси. — Дали да не й се обадим да я питаме?
— Вече й се обадих. Каза, че не е погледнала в кошницата му, но не помни да го е виждала и категорично не е излизал.
— Извинете, ваша светлост.
Алфред Дженингс изникна на вратата на кухнята. Теди де Вер се бе отказал от титлата си преди десетилетия, когато Алексия се бе кандидатирала за парламента, но Алфред бе органично неспособен да се обръща към него по друг начин.
— Намери ли го? — Лицето на Теди се озари от надежда.
Старият портиер сведе поглед към обувките си.
— Да, милорд. За жалост го намерихме.
Алексия де Вер отметна чаршафите „Фрет“ на лондонското си легло и се пъхна в него. След дългия ден — от назначаването й за вътрешен министър всички дни бяха дълги — мекото докосване на египетския памук до голите й крака беше прекрасно усещане. Алексия обикновено ползваше копринените пижами на „Търнбъл и Асер“, но Лондон се радваше на тридневна топла вълна, а единственият лукс, който липсваше на къщата на Де Вер в Чейни Уок, бе климатик.
— Няма да давам пари за подобни щуротии, като не сме тук цяло лято — беше се заинатил Теди. — Ако е топло, можем да отворим скапаните прозорци.
„Понякога е повече англичанин, отколкото е нужно“, с умиление си помисли Алексия.
Теди я бе търсил от Кингсмиър. Сър Едуард Манинг й бе предал трите съобщения, но Алексия буквално не бе имала нито секунда да върне обаждането. Телефонът звънна точно когато се пресягаше към него.
— Скъпи. Толкова съжалявам. Няма да повярваш в какъв вихър бях тук. Имах среща с две специализирани комисии, първото ми заседание с целия кабинет, аз…
— Алексия. Нещо се случи.
Тонът на Теди я накара да млъкне. Всякакви ужасии и минаха през главата. „Нещо с Майкъл? С Рокси?“
— Някой е отровил кучето.
За миг Алексия изпита облекчение. „Само Дани е. Не са децата“. После казаното от Теди стигна до съзнанието й.
— Отровил го е? Нарочно? Сигурен ли си?
— Не. Но никой от градинарите не признава да е оставял отрова за плъхове, а ветеринарят каза, че стомахът му бил пълен с отрова.
— Бил пълен? Да не е умрял?
— Да, умря! Цял ден се опитвам да ти кажа това. Цял проклет ден!
Алексия долови треперенето в гласа на Теди. Той обичаше това куче. Изведнъж изпита страх. Мистериозният посетител. Дани открит мъртъв. Може би нямаше връзка. Ами ако имаше? Какъв психопат би убил едно сладко кученце?
Няколко минути Алексия де Вер утешаваше съпруга си и после затвори. И телефонът веднага звънна отново. Тя вдигна, като се молеше да не е свекърва й, която имаше навика да се обажда късно вечер. Старата дама Де Вер беше на деветдесет и шест и абсолютно глуха, нещо, което ни най-малко не ограничаваше ентусиазма й да ползва телефона като средство за комуникация. Особено обичаше да диктува рецепти на снаха си: крещеше в слушалката, като пренебрегваше факта, че Алексия не бе приготвила нищо повече от печени сандвичи за шестте си десетилетия на земята и че бе още по-малко вероятно да го прави сега, когато имаше незначителното задължение да управлява страната. Обикновено започваше така: „Теди много обича желирана змиорка. Имаш ли нещо подръка да записваш?“
Но не беше майката на Теди. Слабото прищракване по линията подсказа на Алексия, че е далечно обаждане, но от другата страна не се чуваше глас.
— Ало? — Понякога имаше забавяне по линията, особено при връзка с Америка. — Луси, ти ли си?
Луси Майър, съседката на Алексия от лятната вила в Мартас Винярд, беше единственият друг човек, който би могъл да й се обажда вкъщи в този час. Ваканцията наближаваше и с Луси се чуваха все по-често — приятно напомняне за спокойния живот извън политиката. „Ех, ако Луси живееше в Англия, колко по-лесен би бил животът“.
— Лус, ако си ти, не те чувам. Опитай отново.
Но не беше Луси Майър. Разнесе се дълбок, хриптящ, провлечен глас.
— Близо е великият ден. Денят на гнева Господен.
Гласът бе преправен през синтезатор, за да всее страх. И успя.
Алексия стисна слушалката.
— Кой се обажда?
— И Аз ще те накарам да ходиш като сляпа, защото съгреши против Господа.