— Кой се обажда?
— И разхвърлена ще бъде кръвта ти като прах, и плътта ти — като смет5. Безсърдечна кучко.
Линията заглъхна. Алексия затвори очи. Едва си поемаше дъх.
Стисна очи и в съзнанието й изникна гледката от прозореца на кабинета й: сребристата Темза с мъртвите си течения се вие като змия около нея и я затваря в кулата като Рапунцел.
„Някъде някой ме мрази“.
Водата заприижда.
12.
Алексия де Вер нетърпеливо почукваше със сребърната си писалка „Монблан“. Комисар Грант, старши инспектор в главно управление на полицията, който отговаряше за личната й охрана, закъсняваше за срещата им в три. Ако имаше нещо, което Алексия мразеше, то беше закъсняването. Първият й ръководител в политиката, либерал, противен член на парламента, казваше се Клайв Ленстър, беше педант на точността и този урок бе съпътствал Алексия през цялата й кариера. Макар че, боже, какъв задник беше Клайв! Работата й като негов личен асистент бе променила живота й, но самият той бе истински кошмар. Около четирийсет и петгодишен, женен и отявлен развратник дори за уестминстърските стандарти, Клайв Ленстър бе дребен, с оредяла коса, криви крака, лош дъх и безволева брадичка, която много подхождаше на прическата му. За Алексия Паркър (както тогава се казваше тя) беше голяма загадка как Клайв Ленстър е намерил дори една жена, готова да спи с него, да не говорим за няколко.
— Влатта е нефероятен афродитиак, Алексия — бе изфъфлил през бюрото й Клайв след поредната обедна разпивка. Само след месец съвместна работа бе станало болезнено ясно, че Клайв Ленстър търси по-различна асистентка от онова, което Алексия бе готова да предложи. — Няма да фтигнеш далеч в Уефминфтър, ако не си готова да играеш играта, да знаеш — подхилваше се Клайв, докато Алексия събираше вещите от бюрото си.
— Е, поне мога да изрека правилно „Уестминстър“ — върна си го Алексия. — И имам сериозното намерение да играя играта. Но не и с вас.
Докато напускаше кабинета на Ленстър с маршова стъпка и високо вдигната глава, Алексия бе убедена, че ще си намери работа за нула време. Така и стана, но зад бара в „Ездачи и коне“ на Хаф Муун Стрийт, където остана следващата половин година.
— Нито един парламентарен представител не ме иска — оплака се тя на един от редовните клиенти — стеснителния млад финансист Едуард де Вер. — Все едно съм чумава. Изглежда, онзи тъпак Ленстър е дрънкал нещо по мой адрес.
— Мога да поразпитам в клуб „Карлтън“, ако искаш. Да разбера дали се носят някакви слухове.
— Ти членуваш в „Карлтън“? — За пръв път Алексия осъзна, че Едуард де Вер може да има добри връзки. В смисъл връзки в политическите среди. „Карлтън“ бе специален — специалният — членски клуб на партията на консерваторите на Сейнт Джеймс Стрийт. Подобно на всички бъдещи политици консерватори, Алексия би продала душата си, за да бъде приета там, но не допускаха жени. А дори и да го правеха, никому неизвестни барманки без потекло или специални препоръки едва ли биха били сред желаните членове.
След две вечери Едуард де Вер отново се появи в бара и тя го попита:
— Е, научи ли нещо?
— Всъщност да.
— Какво? — Алексия опря лакти на бара и небрежно предложи на клиента прекрасен изглед към пазвата си. — Не ме дръж в напрежение.
— Ще ти кажа при две условия.
— Условия? — намръщи се тя.
— Всъщност три условия.
— Три?
— Три.
— Какви по-точно?
— Първото е — не убивай вестоносеца.
„Мамка му — изруга Алексия наум. — Явно е чул нещо гадно. Страшно гадно“.
— Никога не бих го направила. Продължавай.
— Второто е, че можеш да ме наричаш Теди. Едуард ме кара да се чувствам като дърт бастун.
Алексия се разсмя.
— Става. Теди. А третото?
— Третото е да вечеряш с мен в петък.
Алексия обмисли предложението за момент. Вече имаше среща за петък вечерта с Франческо, балетист от Кралския балет. Колегите й гейове от заведението не бяха на себе си от вълнение заради това.
— Щастливка — бе изгукал собственикът на „Ездачи и коне“, безсрамно впил поглед в чатала на Франческо на рекламната брошура, която Алексия му бе показала. — Личи си, че го бива във вдигането, а?
— Е, това е любов от пръв чорапогащник! — изкиска се Стефан, управителят на бара.